ДЖИЙН И БЕРИ

Бях потресена от тяхната история.

И двамата са канадци. Преди да я срещне, Бери е имал два несполучливи брака. Докато ми споделяше житие и битие, препускаше на бързи обороти. Но като стигна до момента „Джийн“, с ей-такива широко отворени и пълни със сълзи очи, ми каза: „Чаках любовта на живота си 65 години… Виж кого съм чакал!“ И я прегърна, полагайки глава на рамото ѝ.  

А Джийн е имала щастлив брак… 40 години! След като съпругът ѝ починал, не можейки да понесе мисълта, че повече никога няма да го види и чуе, отишла на сеанс за връзка с душата му. Там той ѝ се явил и ѝ казал само това: „Довиждане, скъпа! Аз съм по-добре от всякога. Обичам те!“ Не си спомням колко време след това Джийн среща Бери и… започва връзка с него. Личеше си, че ѝ беше тежко от това. Беше очевидно, че той е по-отдаденият. А тя беше там, но не така влюбено присъстваща, а просто за да продължи напред. Ужасът, самия той! Докато ми разказваше нейната версия на връзката ѝ с Бери, си мислех: „Защо, защо си причинява това?!“ Молех се да не дава Господ трагедията ѝ да ми дойде на главата . Тия работи са ми от най-ужасните – да си намериш нов партньор – най-предателското ми! Ако има нещо, на което искам да остана вярна до гроб, че даже и след него, това е моногамността ми. Идеята за нея ме е пленила до степен на фанатизъм. Най-красивия фанатизъм. И най-струващия си.

Повечето хора ще се учудят на реакцията ми. Но аз искам да съм от малцинството лебеди или пингвини. Не се сещам за други животни, които да остават верни на партньора си дори след неговата смърт, затова давам пример с тях. И не е да не знам с колко прекрасни хора изоблиства този пъстър свят, колко изумителни личности могат да те накарат да си загубиш ума и да се влюбиш безвъзвратно. Знам, че винаги ще има по-пленителни и по-всякакви хора от Ники или мен. И какво от това? Аз и той – това е съвършенството, на което няма какво да се прибави или отнеме. Човек просто трябва да се спре в един момент. Трябва да си знае границите и да спре да ламти. Вместо това – да се научи да благодари.

Не винаги разсъждавах така. От черен опит знам какво е да си бил влюбен в повече от един едновременно. Знам какво е човек тотално да му изтърве края и да е абсолютно безсилен в обсебенето си от другия – да иска да се измъкне, а да не може. Младините са бъкано с мизерии тресавище. И не само младините. Говоря за нивото „начинаещи“ в сферата на любовта. Начинанието не е за начинаещи, определено. Но преминавайки тресавището, стигаш онова „отсреща“, където виждаш истински нещата. За жалост, повечето не пресичат, а остават по средата, тъжно удавени с кал.

Ние, хората, сме пристрастени към Любовта във всичките ѝ форми, факт. Кой свръх, кой по-малко, есенция ни е, търсим си я. Някои я искат от доброто его, от онази своя оригинална същност на любов, която е „не сам“ – „нека да се отдадем напълно и докрай и да се ощастливим на максимум“. Напълно лишени от изкривяването на този свят, каквото искат, получават. Когато другият ти е целта, а не живееш от и за себе си, и когато той е същият като тебе и ти отвръща огледално – се случва идеалното. Така и единият, и другият получават всичко, но не през себе си, а през отсрещния. Това е Любовта със главно „Л“. За жалост, малцина са открили тайната „не аз, а ти“. Живеем в свят на Дефект, който е повече от настоятелен да се налага. Хората са безумно предадени на обсебеността си от яростното, макар и безнадеждно преследване на „любовта“ за себе си. Искат я, но през лошото си его. Резултатът винаги е отражение на източника. Горчивият извор не дава сладка вода. И се почва.  

Ето ги маняците, ненаситно пиещи до дъно цялата бутилка от любовни удоволствия. Преминават и в противоестественото, даже, ей-така за опита, да не изпуснат нещо. Дали ще е „невинен“ флирт или забежка, дали ще е шармантна връзка, просто секс или от едната самота, дали ще е „любов“, в която здраво си затънал – играта е ужасна – цялата, ненавиждам я, сериозно! Как така?! Ами така. Когато животът се играе от долния ни аз – мразя го в червата. Но когато е „да намериш своя партньор и това да е завинаги“ – там съм, преизцяло. Знам, знам, знам, че там, навън не е детска рисунка на мама и татко хванати за ръка. Много по-сложно е. И затова, макар и неуспешно, се старая да разбирам, когато хората останали сами, намерят за добре  да се свържат с нов партньор. Просто на мен това ми е най-страшното. Да пази Бог от това да си противореча един ден. И той ще ме опази. Като Го помоля за хляб няма да ми тросне камък. А ето моя хляб: да съм само на един – на моя Николай и точка. Хипотетично говорейки, мога да се влюбя и да изградя взаимоотношение с кого ли не – светът е пълен с мъже, които бих ощастливила и които биха ме направили „щастлива“. Но колко плитко е това?! Колко фалшиво е т.нар. „щастие = задоволяване и/или споделяне на ценности, потребности и идеали“. Ами какво ако партньорът е ограничен в едно и друго от едно и друго?

Не сме ли всичките такива – пъзели със липсващи парчета?

Затова не вярвам в търсенето на съвършения човек в онзи смисъл на думата: „да те задоволи напълно на ниво получаване на каквото си търсил“. Няма такова нещо като тоталното задоволяване. Няма и такъв човек, който може да го предостави. Но! Ето чудото: един несъвършен човек може да те задоволи напълно и да сбъдне всичките ти вътрешни очаквания за любов, обаче не по буквалния начин, а създавайки взаимоотношение, което да задоволява, което напълно да задоволява, но някак свръхестествено да задоволява. Аз вярвам в едиността. И искам само нея. Бог е този, на Когото разчитам да ме дари с това да ѝ остана вярна. Затова не се страхувам от себе си или бъдещите избори.

Моногамността е тясно свързана и с отношението ни към Бог. Наскоро срещнах хора, които вярват, че те са богове и няма бог извън тях. Това е върха на отвратителността за мен, но както и да е. Пълно е и с други, които изобщо не вярват в никакви богове. Те са по „тук, сега и нищо друго“. Ясно. Но аз извиквам дълбоко от недрата ни идеята на съвършеното

не сам

не аз

не  Бог,

но аз в Него

както Той във мен

дует

Това е за достатъчно разумните да знаят, че не са направили Вселената, нито мозъка или сърцето си, нито контролират светове, нито тяхното начало или край. Когато осъзнаеш ограничението на земното си естество и пристъпиш към Този, който е Създателят на всичко и се сближите до степен на безвъзвратна влюбеност един в друг, чак тогава се отварят другите очи – на истинското естество, което е безкрайно и да, божествено и да, наистина си Бог, но не защото си, а защото Той те е направил Себе си.  

Цялата тая гигантия в моя малък частен случай, породен от историята „Джийн и Бери“, ми прозвуча по този начин: не се страхувам, защото прехвърлям емоциите си на друго място, извън мен – там, където знам, че е изпитано сигурно и защитено. Хубав механизъм, нали? Но не е механизъм, а взаимоотношение. Така и умът ми си почива, и чувствата ми се уталожват и цялата си заставам на мястото, което е: „аз не контролирам нищо и няма нужда, защото Този, който го прави, знае как да го направи – винаги в моя полза, винаги за мое добро“. Казано най-простичко: „Бог си знае работата!“ Тук не ме заливайте с ниските въпроси от рода „Защо умират бебенца, убиват се деца, изнасилват се старици и т.н. изродщини на света, който „уж“ бил под контрола на „добрия Бог“. Отговорите си ги получих и ще споделя, но не тук, не сега. И знам, че и да ви кажа, и да не ви ги кажа, всеки ще си вярва или няма да си вярва на каквото си поиска. Вярата или неверието са частна територия. И с право някои си вадят пушката и я насочват срещу нарушителите. Огради не прескачам. Само, ако ме поканите.

А за случката, която разказвах – едва се сдържах да не проявя навън бълбукащите като лава чувства. Използвах целия си арсенал от възпитание да се въздържа, но ми беше много, много трудно. Това, което ми даде сили беше, че и двамата сладури бяха извънредно нежни хора, свръхинтелигентни и деликатни, супер ерудирани – разговаряхме за какво ли не, бяха навътре в толкова области. И някак си поради възхищението ми към тях, по време на разговора любовната им история остана в периферното ми осезание. Но като се прибрах, избухнах. Плаках, молех се… Поне час не можах да се оконтролирам. Просто се нуждаех от утехата Му и от това да ми обещае. Както винаги, получих повече отколкото поисках.

Бог е нежна Личност. Той разбира. На Него може да се разчита. Обича да те носи на ръце, когато ти е тежко. Дъхът Му ухае на приемане. Отдава някаква омая, от която ти си вие свят и се загубваш. Всичко се загубва. Остава само онова, което има съществуване – аз и Бог – любов от вид и измерение, за които няма дума.

Кратък завършек за атеисти или още по-нататък – за циници:

Излъгали сте се, ако сте се почувствали убеждавани в нещо. Казвам ви най-честно, не съм си и помислила да го направя. Не си струва усилието предвид резултата. Тук е дневника ми. Пиша себе си. Накрая, всеки ще е пренаясно. Всеки ще си го получи. Това е сигурно. Вярваме или не, има неща, които са извън нас и независимо от великото ни „аз“ ще ни се случат.

0
(Прегледи 14, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..