ДЖИЙН И БЕРИ, КАНАДА

Историята ме потресе.

Преди да я срещне, Бери е имал два несполучливи брака. Докато ми споделяше житие и битие, препускаше на бързи обороти. Но като стигна до момента „Джийн“, с ей-такива широко отворени и пълни със сълзи очи, изрече: „Чаках любовта на живота си 65 години… Виж кого съм чакал!“ И я прегърна, слагайки глава на рамото ѝ.

А Джийн е имала щастлив брак… 40 години! След като съпругът ѝ починал, не можейки да понесе мисълта, че повече никога няма да го види и чуе, отишла на сеанс за връзка с душата му. Там той ѝ казал само това: „Довиждане, скъпа! Аз съм по-добре от всякога. Обичам те!“ Не си спомням колко време след това Джийн среща Бери и… започва връзка с него. Личеше си, че ѝ беше тежко от това. Беше очевидно, че той е по-отдаденият. А тя беше там, но не така влюбено присъстваща, а просто за да продължи напред. Ужасът, самия той! Докато ми разказваше нейната версия на връзката ѝ с Бери, си мислех: „Защо, защо си причинява това?!“ Молех се да не дава Господ трагедията ѝ да ми дойде на главата. Тия работи са ми от най-ужасните – да си намериш нов партньор – най-предателското ми.

Ако има нещо, на което искам да остана вярна до гроб, че даже и след него, това е моногамността ми. Идеята за нея ме е пленила до степен на фанатизъм. За мен това е най-красивият фанатизъм, най-струващият си. И не е да не знам с колко прекрасни хора изоблиства този пъстър свят, колко изумителни личности могат да те накарат да си загубиш ума и да се влюбиш безвъзвратно. Знам, че винаги ще има по-пленителни и по-всякакви хора от Ники или мен. И какво от това? Аз и той – това е всичко, на което няма какво да се прибави или отнеме. Човек просто трябва да се спре в един момент. Трябва да си знае границите и да спре да ламти. Вместо това – да се научи да благодари.

Не винаги разсъждавах така. От черен опит знам какво е да си бил влюбен в повече от един едновременно. Знам какво е човек тотално да му изтърве края и да е абсолютно безсилен в обсебенето си от другия – да иска да се измъкне, а да не може. Младините са бъкано с мизерии тресавище. И не само младините. Повечето не пресичат отсреща. Остават някъде в средата на блатото, тъжно удавени с кал. Начинанието не е за начинаещи.

Ясно. Пристрастени сме към любовта във всичките ѝ форми, факт. Кой свръх, кой по-малко. Някои я искат от доброто его, от оригинала си за личност, от божественото ни „не сам“. Лишени от дефекта, каквото искат, получават. Когато не живеем от и единствено за себе си, когато партньорът ни отвръща огледално – идеалното се случва. Получаваме, но не от искане, а като подарък от отсрещния – най-сладкото!

„Не аз, а ти“, обаче, не събира погледи. Крие се и бяга. Прави се на тайна – иска да я разгадаем. В това време дефектът безотказно настоява да ни притежава. Хората поддават. Безумно предадени на обсебеността си от яростното, макар и безнадеждно преследване на „любовта“ за себе си, крещят за нея през лошото си его. „Резултатът?“ – отражение на източника. И се почва:

Ето ги маниаците, ненаситниците за любовни удоволствия. Преминават в противоестественото даже, ей-така за опита, да не изпуснат нещо. Дали ще е „невинен“ флирт или забежка, дали ще е шармантна връзка, просто секс или от едната самота, дали ще е „любов“, в която здраво си затънал – играта е ужасна – цялата – ненавиждам я, сериозно! Как така?! Ами така. Когато животът се играе от долния ни аз – мразя го в червата. Но когато е „да намериш партньора си и това да е завинаги“ – там съм, преизцяло. Знам, знам, знам, че там, навън не е детска рисунка на мама и татко хванати за ръка. Много по-сложно е. И затова, макар и неуспешно, се старая да разбирам, когато хората останали сами, намерят за добре  „да продължат“. Просто на мен това ми е най-страшното. Да пази Бог от това да си противореча един ден. И той ще ме опази. Като Му искам хляб, няма да ми тросне камък. Хипотетично бръщолевейки, мога да се влюбя и да изградя взаимоотношение с кого ли не – светът е пълен със мъже, които бих „ ощастливила“ и които биха ме направили „щастлива“. Но колко тъпо е това?! Колко кухо е т.нар. „щастие = задоволяване и/или споделяне на ценности, потребности и идеали“?! Ами какво ако партньорът е ограничен в едно и друго от едно и друго?

Не сме ли всичките такива – пъзели със липсващи парчета?

Затова не вярвам в търсенето на съвършения човек в смисъл на: „да те задоволи напълно на ниво получаване на каквото си желал“. Няма фабрика, която да произведе „задоволяване“ . Няма ни един човек, който може да го предостави. Но! Ето чудото: ние, същите, дето уж не можем, можем да задоволим очакването за любов. Но не отмятайки със „да“ условията в безконечен списък, а създавайки взаимоотношение, което да задоволява, което напълно да задоволява, но някак свръхестествено да задоволява.

Аз вярвам в едиността. И искам само нея. Бог е този, на Когото разчитам да ме дари с това да ѝ остана вярна. Затова не се страхувам от себе си или бъдещите избори. Защо? И как, най-вече? Ще кажа.

Аз смятам, че моногамността, способността да се предадеш на другия завинаги, е тясно свързана с личното ни отношение към Бога. Ако сме били прегърнати от Него и живеем в константно изтръпване от Присъствие, което е по-вътрешно от органите ни, моногамността, предаването и приемането, няма да са свързани със можене, а с искане. Дори повече, ще са безусловен рефлекс – дишане, сърдечен пулс.

Наскоро срещнах хора, които вярват, че те са богове и няма бог извън тях. Това е върха на отвратителността за мен, но както и да е. Пълно е и с атеисти. Но аз извиквам дълбоко от недрата ни идеята на съвършеното

не сам –

не аз

не  Бог,

но аз в Него

както Той във мен

Това е за достатъчно разумните да знаят, че не са създали слънцето, нито контролират светове, нито тяхното начало или край. Когато осъзнаем ограничението на земното ни естество и пристъпим към Образа зад всичко, когато Го познаем до степен на безвъзвратна влюбеност един в друг, тогава може да говорим. Защото няма да говори информация в ума ни, а истинското наше аз, което, да, божествено е, и да, наистина сме Бог, но не защото сме, а защото Той ни е направил Себе си.  

Цялата тая гигантия в моя малък частен случай, възникнал от историята „Джийн и Бери“, ми прозвуча по този начин: не се страхувам, защото прехвърлям емоциите си на друго място, извън мен – там, където знам от опит, че е защитено. Хубав механизъм? Не. Механизмите извършат малко работа. Взаимоотношението – всичката. Така и умът ми си почива, и чувствата се уталожват. Заставам на местото си, което е: „аз не контролирам нищо и не ми и трябва, защото Този, който може да го прави, знае как да го направи“. Казано най-кратко: „Бог си знае работата“. Тук не ми стоварвайте въпросите от ниската земя: „Защо умират бебенца, убиват се деца, изнасилват се старици и т.н. изродщини на света, който „уж“ бил под контрола на „добрия“ Бог. Отговорите си ги получих и ще споделя, но не тука и сега. Вярата или неверието са частна територия. И с право някои си вадят пушката и я насочват срещу нарушителите. Огради не прескачам. Идвам, само, ако съм поканена.

А за случката, която разказвах – използвах целия си арсенал от възпитание, за да не издавам чувствата си, но ми беше много, много трудно. Това, което ми помогна, беше, че и двамата сладури бяха извънредно нежни хора, свръхинтелигентни, деликатни, супер ерудирани – разговаряхме за какво ли не. И някак си поради възхищението ми от тях, по време на разговора любовната им история остана в периферното ми осезание. Но като се прибрах, избухнах. Плаках, молех се… Поне час не можах да се оконтролирам. Просто се нуждаех от утехата Му, от това да ми обещае. Както винаги, получих повече отколкото поисках.

Бог е нежна Личност. Той разбира. На Него може да се разчита. Обича да ни носи на ръце, когато ни е тежко. Дъхът Му ухае на приемане. Отдава някаква омая, от която ми си вие свят и се загубвам. Всичко се загубва. Остава само онова, което има съществуване – аз и Бог – вид и измерение, за които няма дума.

0
(Прегледи 64, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..