– моята голяма, руска радост.

Беше единственото бяло лице сред готвачите, които работят на станциите в LIDO. И като казвам бяло, имайте предвид руско бяло – млечно и прозирно, като от стихотворение на Пушкин. То е, което веднага ме накара да го заговоря на руски, преди да знам, че е руснак. Нямаше какъв друг да е. А сега го вижте: сияен лик (това е думата), малки присвити очи, хвърлящи като циганин ножове синеоко остър поглед, иззад който мъжкото пронизва. Ангелски руса копринена коса, заметната в перчем над широкото му челo. Носът на устремените личности. Под него тънки устни. Малка брадичка, леко хлътнала назад. Дълга шия, дънгалашка физика. Наскоро превърнало се в мъжко тяло, от което някогашното детско все още не си е тръгнало. Душа, която никога не е била дете.

От 13 годишен печели, макар че баба му не го оставяла без джобни. Не харесвал чувството да му се налага да му дават. Дядо му, който е покойник, бил готвач. Внук му искал да е като него. Едва на 17 се преместил от родния Калининград в Москва. Искал да работи в престижни ресторанти. И му се получило. От там натоварил доста. Учил се в движение. На 22 се жени за Виктория, треньорка по художествена гимнастика. Ражда им се син – Мирон. Срещнах го на 26. Вече беше стигнал дотук, до Конингсдам. Но няма да се върне. Не е конфекция-готвач. Иска да продължи да се развива в ресторанти на шефове, които адмирира. Дошъл при нас, колкото за големите пари, за да изплати кредита на новото им жилище. Дом, жена, дете за 9 години здрава работа – от 17 до 26. Главата в торбата – така се постигат нещата. Същият като мъжа ми, който на 27 вече имаше дом и семейство. Същият като дядо ми Обрешко, станал чирак дърводелец на 8 – на 24 създал семейство. Същият и като дядо ми Захари, отново дърводелец, който едва 29 годишен преместил семейството си с 4 деца в нова къща във  града.

Федор е от онези мъже, които са завършени. Родили са се такива. Единственото, което правят е да надграждат на класата си още и още години аромат и дълбочина. Като скъп коняк е. Улегнал – семейството, това е всичко.

Той е като мен. Влюбва хората във себе си. Но само хубавите. Намръщените му завиждат. Такъв ни е вида. Ей и Ники – същият. Все ни обожават.

Хареса ми това, че за разлика от 99.9% от младите, които работят по корабите, Федя не си пада по ниските удоволствия. Като се забавлява, не се напива, не се заглежда по жени, не танцува като разгонен, не прави компромис със съня си, не виси по барове до съмване. Уважава се, уважава работата си. Не губи мярка. Рядкост. Разказа ми как веднъж, докато си пиел виното в добра компания, дошли латиносите с някаква огромна тон-колона, надули салсите до дупка, извадили бутилките и като започнали едни „пляски“, едни „телеснЫе движения“ – „сразу убежал“.

Беше колкото лъчезарен, когато му е хубаво, толкова и откровено страшен, ако не е в добро настроение. Като лятно небе е. Не знаеш кога ще се свъси и ще затрещи. Не трещеше, но определено плашеше, когато светлината му се скриваше в черните облаци на недоволство от средата, в която му се налага да работи. Каза ми: „Зори, как да съм усмихнат, като сервирам на хората мазен бекон, боб от консерва, наденички с неизвестен произход и яйца от бутилка?! Американията ме смачква! В Москва съм учен да правя омлет, пухкав като облаци, а тук греба с черпака размразена, блудкава, „яйчена“ смес… Редил съм чинии в свръхлуксозни ресторанти, а сега като го правя, ме смъмрят да не се старая толкова, бавил съм опашката…“

Може би затова така се развихряше, като ни канеше да се видим. Чувстваше се домакин и ни глезеше галантно. Носеше ни сиренца и винце, претцели, прошуто, маслинки, целина и зеленчуци, наредени в плато, както си му е реда. Сервира, налива, поръчва още, отсервира. Обича да се грижи. Ако пие, пие вино и приема много вода – „Започвам работа в 6 сутринта, не може да ме боли глава, искам да се събудя бодър“.

Беше ми интересно какви родители има, чий продукт е – гените ли са се произнесли, семейната среда или животът го е закалил дотолкова. Сподели ми. Не очаквах да е грозно. Оказа се дете, за което родителите му не са достойни. Вместо да потъне с окачената на шията му тежест на отхвърляне, Федя я е употребил, за да го катапултира далеч нагоре, в неговото си пространство. Сложил я е от другата страна на люлката-везна и така е отлетял. Разбира се, че никой и нищо не ще изтрие такъв вид мъка от сърцето на човек. Докато сме живи носим белезите си. Очите почват да валят, като задълбаем в тях. Но кураж, герои! Не всички могат да са като вас. Голям със лесно минало не съм видяла. За жалост, понякога децата са родители на собствените си родители. И ако трябва ги наказват. Както Фьодор мъдро е направил. Не поддържа връзка с тях. „Няма да имат внук, когото да развеждат из парка“ – така ми каза. И правилно. Не е жестоко. Точно е. Чисто с гнило не съжителства от съображения за сигурност.

Сега за друго. Рядко намирам готвач, който да зарадва небцето ми, но всичко, което Федя ми готвеше, ме удоволстваше и още как! Като ни видеше с Ники да се задаваме, веднага се залавяше да ни направи нещо по-така. Чиниите му са кокетни. Вкусовете му не пòказничат, не се надпреварват, партнират си тихо и съвършено. Мечтая си да имам готвач като него. Като всичко, което съм поискала, и това ще ми се даде. Дали ще е той или друг от неговия вид, времето ще покаже. Но ще се радвам не друг, а Фьодор Калинин (като порастне до нужното  ниво) да е шефът-вдъхновение на кулинарния екип на висококласния крайбрежен ресторант, който с Ники искаме да имаме. Ресторантът ще издържа социална кухня. Така ситите ще хранят гладните. 

Много ме нахрани Федя. Много. Благодаря му повече отколкото съм благодарила другимо. Той ми показа за какво гладувам. Но ме и научи колко съм сита. Подари ми перфектния баланс между глад и ситост, на чийто ръб е интригуващо. Нe съм очаквала в човек на неговата възраст да открия сочна зрялост. Неговата няма стигане. И все пак може да ѝ се добави. Времето ще го направи.

Веднъж, в началото, когато от уважение все не можеше да премине от „Ви“ на „ти“, му казах: 

„Мисли за мен, като за твое дете. Душата няма възраст или пол. Ние сме това, което сме отвинаги. Животът тук не би трябвало да ни променя, колкото и да мени телата ни.“

Обичаше да ми заделя плодове. Горски или тропически. Уцелваше вкуса ми, без да ме познава. Любим момент със него – всеки. Но няколко се отличават. Мангото: само аз и Бог си знаем какво ми причини. Последния му портокал. Двата ни Бонер-а: първият – без думи, вторият заедно с Маджид, когато с холандски палачинки празнувахме руската Масленица. Бяхме на любимия ни кей. Водата беше по карибски неустоима. Нямах бански, мислех, че ще ходим на кафе. Но впоследствие решихме да изядем палачинките на кея. Така се озовах с роклята си във водата. Нямаше как да не поплуваме. Беше горещо, изхъхна бързо. Останалата сол по нея беше като спомените, които няма да отмия.  

Много малко хора съм поискала да присъстват редом до мен, докато ме има. Би било радост Федя и Вика, с която скоро ще се запознаем, да са едни от тези най-близки хора за завинаги. Но оставям и това да се случи или не по преценка на Този, който реди съдбите като пластове от торта. Дали ще сме в една и съща или ще сладим други като нас – както ще да е. Понякога фантазията е по-красива от действителността и е добре да си останем с нея. Но защо пък действителността да не размине и най-шарените ми фантазии? Възможно е. Живеем с това, което ни сервират след като поръчаме. Знам, че каквото и да е, все ще ме зашемети, щом готвачът е Баща ми.

2