КЮРАСАО

ме плени.

Този остров е избезуметелен чаровник, с гъсти тъмно руси рошави коси на вълни, в намачкани от снощното парти скъпарски дрешки, леко намръщеничък махмурлия, примижащ със сразяващо сините си очи на разбърборилото се от 6 без 20 слънце. Oтпива на големи глътки сутрешния си фреш на кърмата, небрежно прегърнал полузаспалата си жарка половинка в диско рокля a la 80-те. Крайно време им е да си вземат душ, но не бързат. Няма за къде.

Ето тук искам да висим с катамарана с месеци! Тук, на Гранд Търк, Кайманите, около Кий Уест (задължително!), Бахамите, Сейнт Мартин, Сейнт Томас – цялата карибска компания от рошлявици. Всички те са един аршин красавци, но Кюрасо ме грабна най-вече заради неповторимото си холандско излъчване. И трите АBC острова са холандски. Тук, обаче, заради архитектурата това най-много си личи. Все едно си в самата Холандия, ама не онази дъждовната и смръщената, а тропическа някаква – в сбъднатата ми фантазия за идеалната Холандия. Съвсем да се побъркам… Каква картичка нарисува за мен това късче реализирана фата моргана? Ето такава: знаковите шарени сгради в ярки цветове (визитката на града), плаващия мост пред тях, особено нощем осветен и полюшващ се, уличките, заведенията, плажовете, това извънземно спокойствие и уют… И топлотата. Обичам да ми е приятно топло, а тук е точно такова. Топлината е като прегръдка – не гори, а гали. Ами водата, Боже?! Рай! Единият от всичките пъти, когато гостувахме на Кюрасо, Ленка ме заведе на любимия си плаж. Беше най-уютния, на който съм била. Не ни се тръгваше.

Ей това им е гадното на корабите, че стоят само по един ден. Хора, тук трябва да се дойде на почивка! Като холандците – те са щъркели. Зимата мигрират тук и хващат тен. Става раирано такова – от черничките местни и русите холандци. Бебетата им си играят заедно на брега, плискат се, кискат се. Майките им пият коктейлчетата и току им подвикнат с онова грачещо „р“. Холандките имат едно вледеняващо студено излъчване, между другото. Никак не са френдли. Като от някакъв сериал за средната надута класа са. Не обичам такъв тип хора, ама никак. Жалко, че са толкова красиви – с тези божествени пропорции на елегантно високите им почернели тела, с коси, от чийто цвят да умираш от възхита всеки път, като ги зърнеш – това е ангелското русо, няма как другояче да се казва. И устните им са големи, нослетата изваяни, скулите, брадичките, дългите им шии, глезените, стъпалата, коленете – кукли Барби, независимо дали на 20 или на 70. Обезличаването им, обаче е трагично. Задоволяването до това ли води, до зомбиране?! Живите мъртви! Ужасяващо безжизнени. Празни откъм душа. Дано греша. Никога не трябва да се обобщава. Аз само казвам какво видях на плажа.

Най-ме радва, че вече си имам приятели тук. Таксиметровия шофьор, който ни заведе до и ни върна от Mambo Beach, се оказа пастир в местна църква. Той е чернокож, а жена му е холандска кукличка. Не ни стигнаха 15 минути, докато пътувахме да се набърборим за тях, за острова, за църквата, за мисията им да поемат бежанците от Венецуела в първите часове на пристигането им и да ги подслоняват и хранят, докато си намерят работа. Добре, че ни дадоха визитка. Следващия път веднага им звъним и цял ден ще сме си със тях. Нямат 30, а са толкова зрели. Но не сериозни. Весели, обаче зрели – любимата ми комбинация!   

Боже, благодаря ти за всяка една разходка на този райски остров, Татко! Беше както най-обичам – най-любим подарък! Ама си ме знаеш, като никой друг. Аз понеже не съм расла с баща и сега Бог като ми е Татко, си наваксвам. Неговото отношение е не-срав-ни-мо! Целия ми живот, не само разходките на Кюрасао, всичко – от иглата до конеца, с мъките и радостите, всичко ми е най-голям подарък! И ме прави весела и мъдра, щура и тиха. Бог е като грънчар и си ме вае, както Той си знае! Ръцете му са топли, големи, пухкави и силни. Там ми е уютно. Колкото и да пораствам, винаги ще си остана едно дете, което се нуждае от Баща си. Не знам дали с всички е така, но поне с мен е. И понеже съм толкова жадна за бащина грижа, нежност, приятелство, закрила, сигурност и други такива подобни – си ги искам от Него. И Той ми ги дава, ама винаги в повече отколкото съм си представяла, че най-много ще ме зарадва. Винаги докато разгръщам подаръците Му, благодаря. И не само тогава, постоянно и непрестанно благодаря. В постоянно бърборене с Него съм. Затова ви казах, че най-си харесвах разходките по Кюрасао сама, защото тогава не бях самичка, а с Него – много активно с Него. Усещах Го във всеки вълшебен момент, който ми подаряваше. На плажа, легнала върху красивото ми африканско парче плат, което си купих от тук, във водата, докато се реех като слънчево зайче по нея или се шляех безцелно из нощните улички и площадчета (добре, че отплаваме чак в 23:30), докато си седях на пейчица с усмивка до уши в джазовото синьо, докато вървях боса по топлите дървени трупи на полюляващия се плаващ мост, цял ден събирали обич от хиляди стъпки – и слънчеви, и човешки; или прокарвах длан по камъните на старата крепостна стена, отстояла какво ли и кого ли не, като обядвахме хрупкаво панирано пиле или  викахме като луди с Леночка по улиците: „Мьi самьiе счастливьie!“ и хората ни се усмихваха, и после, докато си пазарихме рокли и червила, бельо и парфюми, очила и не си спомням вече какво още… – всеки, всеки миг моят Татко беше там до мене и ме глезеше, както само Той ги може тия работи.

Не знам и не искам да знам как така съм била обдарена в този мой мъничък живот с толкова красота за сърцето и очите ми. Но понякога само плача, плача… Мълчим си един на друг и се разбираме. Аз, мъничкото Зори и Той, Големия, но седнал до мене Бог – виждам ни като 10 годишни хлапета, усмихнати такива, загледани уж напред в красивото, а всъщност в себе си. Аз обичам да се наслаждавам. И на Него това му е любимото. Може би затова така си пасваме. 

виж снимките тук

0
(Прегледи 29, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..