ме плени.

Този остров е избезуметелен чаровник, с гъсти тъмно руси рошави коси на вълни, в намачкани от снощното парти скъпарски дрешки, леко намръщеничък махмурлия, примижащ със сразяващо сините си очи на разбърборилото се от 6 без 20 слънце. Oтпива на големи глътки сутрешния си фреш на кърмата, небрежно прегърнал полузаспалата си жарка половинка в диско рокля a la 80-те. Крайно време им е да си вземат душ, но не бързат. Няма за къде.

Ето тук искам да висим с катамарана с месеци! Тук, на Гранд Търк, Кайманите, около Кий Уест (задължително!), Бахамите, Сейнт Мартин, Сейнт Томас – цялата карибска компания от рошлявици. Всички те са един аршин красавци, но Кюрасо ме грабна най-вече заради неповторимото си холандско излъчване. Тук, обаче, заради архитектурата това най-много си личи. Все едно си в самата Холандия, ама не онази дъждовната и смръщената, а тропическа някаква – в сбъднатата ми фантазия за идеалната Холандия. Съвсем да се побъркам.

Каква картичка нарисува за мен това късче реализирана фата моргана? Ето такава: знаковите шарени сгради в ярки цветове (визитката на града), плаващия мост пред тях, особено нощем полюшващ се с неоновите си дъги, сенчестите уличките, площадчета с препълнените кафенета и бистра, плажовете, палмите и топлото по рамената, уюта на небързането, коктелното чадърче. Обичам да ми е коктейлно, а тук е единствено такова. Атмосферата те гали, иска да танцувате. Ами водата?! И рибите във нея – шарени като от смешен сън. Единият от всичките пъти, когато се гостувахме на Кюрасо, Ленка ме заведе на любимия си плаж. Беше от онези, на които искаш да преспиш.

Ей това им е гадното на корабите, че стоят само по един ден. А тук трябва да се дойде на почивка. Както холандците правят. Те са щъркели. Зимата мигрират тук и хващат тен. Става раирано такова – от черничките местни и русите холандци. Бебетата им си играят заедно на брега, плискат се, кискат се. Майките им си бъбрят на по питие и току им подвикнат с онова грачещо „р“.

Холандките имат едно вледеняващо студено излъчване, между другото. Като от някакъв сериал за средната надута класа са. Не обичам такъв тип хора, ама никак. Жалко, че са толкова красиви – с тези божествени пропорции на елегантно високите им почернели тела, с коси, от чийто цвят да умираш от възхита – това е ангелското русо, няма как другояче да се казва. И устните им са големи, нослетата изваяни, скулите, брадичките, дългите им шии, глезените, стъпалата, коленете – кукли Барби, независимо дали на 20 или на 70. Обезличаването им, обаче е трагично. Задоволяването до това ли води, до зомбиране?! Живите мъртви! Ужасяващо безжизнени. Празни откъм душа. Дано греша. Никога не трябва да се обобщава. Само казвам какво видях на плажа.

Най-ме радва, че вече си имам приятели тук. Таксиметровият шофьор, който ни заведе до и ни върна от Mambo Beach, се оказа пастир в местна църква. Той е чернокож, а жена му е холандска кукла. Не ни стигнаха 15 минути, докато пътувахме, да се набърборим за тях, за острова, за църквата, за мисията им да поемат бежанците от Венецуела в първите часове на пристигането им и да ги подслоняват и хранят, докато си намерят работа. Добре, че ни дадоха визитка. Следващия път веднага им звъним и цял ден ще сме с тях. Нямат 30, а са толкова зрели. И не са сериозни такива, като големите хора, в които като дете си обещах никога да не се превръщам. Те са весели и зрели – любимата ми комбинация.    

Аз понеже не съм расла с баща и сега Бог като ми е Татко, си наваксвам. Неговото отношение е несравнимо, неописуемо, необяснимо. Колкото и да пораствам, винаги ще си остана едно дете, което се нуждае от Баща си. Не знам дали с всички е така, но поне с мен е. И затова възприемам преживяванията ми в Кюрасао и къде ли не по света като един огромен подарък. Докато го разгръщам благодаря. И не само тогава, постоянно и непрестанно благодаря. И не само благодаря, постоянно си бърборя с Него, какво ли не, всичко, което ме вълнува. И точно това най-харесах на разходките ми в Кюрасао – това, че бях сама, което за мен е равно на това да съм активно в Неговата компания. Усещах Го във всеки момент, който ми се подаряваше. На плажа, легнала върху красивото ми африканско парче плат, което си купих от тук, във водата, докато се реех като слънчево зайче по нея или се шляех безцелно из нощните улички и площадчета (добре, че отплаваме чак в 23:30), докато си седях на пейчица с усмивка до уши в джазовото синьо, докато вървях боса по топлите дървени трупи на полюляващия се плаващ мост, цял ден събирали смях от хиляди стъпки – и слънчеви, и човешки; или прокарвах длан по камъните на старата крепостна стена, отстояла какво ли и кого ли не, като обядвахме хрупкаво панирано пиле или  викахме като луди с Леночка по улиците: „Мьi самьiе счастливьie!“ и хората ни се усмихваха, и после, докато си пазарихме рокли и червила, бельо и парфюми, очила и не си спомням вече какво още… – всеки, всеки миг моят Татко беше там до мене и ме глезеше, както само Той ги може тия работи.

Не знам и не искам да знам как така съм била обдарена в този мой мъничък живот с толкова красота за сърцето и очите ми. Но понякога само плача, плача… Мълчим си един на друг и се разбираме. Аз, мъничкото Зори и Той, Големия, но седнал до мене Бог – виждам ни като 10 годишни хлапета, усмихнати такива, загледани уж напред в красивото, а всъщност в себе си. Аз обичам да се наслаждавам. И на Него това му е любимото. Може би затова така си пасваме. 

виж снимките тук