Оригиналното заглавие на библейската книга е „Еклесиаст“ – „учител“, в превод на български. Написах „началният“ преди учител, поради две причини. Първата е в самата тема – онова извечно А и Б, които Соломон излива с много думи и обобщава с  четири накрая – „Имай почит към Бога“. А втората е в моя потърсен и намерен друг ракурс към текста. По принцип, книгата е претоварена от най-популярния за нея коментар – този, че е писана по времето на отстъпничеството на Соломон от взаимоотношения с Бог. Тя е нарочена за песимистично хаотична, противоречаща сама на себе си книга. Но ако предположим, че книгата е писана като на шега с най-сериозните неща, то тогава тя би добила съвсем различен привкус. Между другото текста на места така докрай обтяга обема на трагичното, така истерично се търка в онази тънка граница с комичното, че не можем да не останем с впечатлението, че това е предумишлен акт, с цел пробив и взривяване в Негово Величество Смеха.

Усещам, че книгата може да бъде погледната от ъгъла на: „Нека да пофилосовстваме! Нека си повисокопарничим – така превзето, да се правим на големи, да поровим в бездните дълбокомислено!“ – казано като шега, в смисъл на: „Нека се посмеем на самото философстване!“. Това е втората причина, поради която мисля, че е добре да сложа „начален“ пред учител, защото философстването и по-точно онова за самото надуване от него, толкова незабелижимо тънко осмято от Соломон, категорично е територия на начинаещите.

Разбира се, не всичко е шега. Авторът е колкото щедър в снобизма, толкова разточителен в откритостта на своето сериозно отношение.

Затова не сресвам текста, не оставям свои отпечатъци по неговата натуралност, не променям неговата ДНК. Оставям го свободен да звучи така напосоки, както е изстрелян, да се рее така вятърничаво и многопосочно, както е изпят – едновременно сериозен и безсмислен, едновременно говорещ и бръщолевещ, като на пияна, но и трезва глава, като че така, ама и иначе. В цялата игра на нещо и нищо всеки вътре в себе си пише отговор на прочетеното. В крайна сметка това остава ценното във книгата – нейната екстравагантна провокативност, нейната артистична шегобийност, ако някой все пак се осмели да съзре такава под целия маскарадно погребален дрес код на посланието, оставящо ни да си отговорим сами кое е на шега, кое е на сериозно, какво вярваме за Бог, света и всичко – наистина ли е толкова ужасно или всъщност филмът е комедия.

Така достигаме до предназначението на книгата, което според мен е да ни прехвърли неусетно на снимачната площадка на собствения ни живот, да ни даде поглед през режисьорските очи, но и да ни остави да завършим, както ни харесва. Все пак всичко тук е нищо повече от кино – киното, в което сме. Може би от това прозрение нататък е скрито истинското Соломоново послание.

***

из 1 глава

Ето какво казва Учителят – Царят на Ерусалим, Давидовият син – аз самият, Соломон:

Пушеци, тъма и дим, един небивал смог.

Вятър и мъгли, измислици. Безсмислици.

Просто суета. Един гигантски панаир на суетата.

В крайна сметка какво остава от човек след цялото му блъскане?

Една торба със кокали.

Едни хора се раждат, умират, други идват, за да си отидат и те.

Така е било, така и ще бъде.

Старата Земя е междинна станция на преминаващите.

Слънцето изгрява всеки ден и залязва всеки ден.

На другия ден пак и пак, и пак…

Ветровете духат ту на север, ту на юг,

въртят се и блуждаят, като псета.

Реките пълнят морето от както свят светува, а то така и не прелива.

От памтивека си текат във все същото корито, как не им омръзва?!

Според мен, ако така погледнем на нещата,

всичко е безкрайно отегчително. Досадно до нема и къде.

Досадно за очите, досадно за ушите, откъдето и да го погледнеш – скука, скуката, самата тя.

Ако някой може да намери смисъл в него, да ми каже.

Каквото е било, ще се повтори,

каквото се е случило, се случва пак.

Нищо ново под горкото слънце, дето все нас гледа.

Година след година, векове след векове – едни и същи работи.

Дори някой да те провокира: „Хей, това наистина е нещо ново!“,

ти не му се връзвай –

и това е стара песен на уж нов глас, чуй какво ти казвам.

Човечеството боледува от Алцхаймер. Само себе си не знае.

Кой ти помни вчера?

Как тогава ще си спомнят вдругиден за утре?

Никой и нищо не помни предишните. 

И сегашните ще бъдат забравени.

0