НАЧАЛНИЯТ УЧИТЕЛ

Оригиналното заглавие на библейската книга е „Еклесиаст“ – „учител“, в превод на български. Написах „началният“ преди учител, поради две причини. Първата е в самата тема – онова извечно А и Б, които Соломон излива с много думи и обобщава с  четири накрая – „Имай почит към Бога“. А втората е в моя потърсен и намерен друг ракурс към текста. По принцип, книгата е претоварена от най-популярния за нея коментар – този, че е писана по времето на отстъпничеството на Соломон от взаимоотношения с Бог. Тя е нарочена за песимистично хаотична, противоречаща сама на себе си книга. Но ако предположим, че книгата е писана като на шега с най-сериозните неща, то тогава тя би добила съвсем различен привкус. Между другото текста на места така докрай обтяга обема на трагичното, така истерично се търка в онази негова тънка граница с комичното, че не можем да не останем с впечатлението, че това е предумишлен акт, с цел пробив и взривяване в Негово Величество Смеха! За мен, ето тук е истинското ѝ послание, тайното мастило, с което Соломон е писал между редовете.

Усещам, че книгата може да бъде погледната от ъгъла на: „Нека да пофилосовстваме! Нека си повисокопарничим – така превзето, да се правим на големи, да поровим в бездните дълбокомислено!“ – казано като шега, в смисъл на: „Нека се посмеем на самото философстване!“. Това е втората причина, поради която мисля, че е добре да сложа „начален“ пред учител, защото философстването и по-точно онова за самото надуване от него, толкова незабелижимо тънко осмято от Соломон, категорично е територия на начинаещите.

И разбира се, не всичко е шега. Колкото е щедър в снобизма, толкова е разточителен и в откритостта на своето наистина сериозно отношение към Бог. Като разпръснати из разказа му диаманти, тези парещи от изповед събличания, блещукат с неизменима истинност.

Не сресвам текста, не оставям свои отпечатъци по неговата натуралност, не променям неговата ДНК. Оставям го свободен да звучи така напосоки, както е изстрелян, да се рее така вятърничаво и многопосочно, както е изпят – едновременно сериозен и безсмислен, едновременно говорещ и бръщолевещ, като на пияна, но и трезва глава, като че така, ама и иначе. В цялата игра на нещо и нищо всеки вътре в себе си пише отговор на прочетеното и в крайна сметка това остава ценното във книгата – нейната екстравагантна провокативност, нейната артистична шегобийност, ако някой все пак се осмели да съзре такава под целия маскарадно погребален дрес код на посланието, оставящо ни да си отговорим сами кое е на шега, кое е на сериозно, какво вярваме за Бог, света и всичко – наистина ли е толкова ужасно или всъщност филмът е комедия. Така достигаме до предназначението на книгата, което според мен е да ни прехвърли неусетно на снимачната площадка на собствения ни живот, да ни даде поглед през режисьорските очи, но и да ни остави да завършим, както ни харесва. Все пак всичко тук е нищо повече от кино – киното, в което сме. Може би от това прозрение нататък е скрито истинското Соломоново послание.

***

из 1 глава

Ето какво казва Учителят – Царят на Ерусалим, Давидовия син – аз самият, Соломон:

Пушеци, тъма и дим, един небивал смог.

Вятър и мъгли, измислици. Безсмислици.

Просто суета. Един гигантски панаир на суетата.

В крайна сметка какво остава от човека след цялото му блъскане?

Нищо. Една торба със кокали.

Едни хора се раждат и умират, други идват, за да си отидат.

Така е било, така и ще бъде.

Старата Земя е междинна станция на преминаващите.

Слънцето изгрява всеки ден и залязва всеки ден. На другия ден пак и пак, и пак…

Ветровете духат ту на север, ту на юг,

въртят се и блуждаят.

Реките пълнят морето от както свят светува, а то така и не прелива.

От памтивека си текат все във същото корито, как не им омръзва?!

Според мен, ако така погледнем на нещата,

всичко е безкрайно отегчително! Досадно до нема и къде!

Досадно за очите, досадно за ушите, откъдето и да го погледнеш – скука!

Ако някой може да намери смисъл в него – да ми каже.

Каквото е било – ще се повтори,

каквото се е случило, се случва пак.

Нищо, ама нищо ново под горкото слънце, дето все нас гледа.

Година след година, векове след векове – едни и същи работи.

Дори някой да те провокира: „Хей, това наистина е нещо ново!“,

ти не му се връзвай –

стара песен на уж нов глас, чуй какво ти казвам.

Никой не си спомня какво стана вчера,

ще си спомнят ли тогава вдругиден за утре?

Никой не помни предишните. 

И сегашните ще бъдат забравени.

0
(Прегледи 43, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..