ВИЛИ, ПЕТЬО, МИМИ, ВЕНЦИ И ТОНИ, БЪЛГАРИЯ

Чаках за отплаването от Ванкувър да започне. Намирах се на 10-та палуба. И изведнъж, на чист български език чух някой да се чуди: „Какви са тия сигнали, какво казват, къде трябва да ходим?“ Две семейства и един мъж (на който, както разбрах впоследствие, жена му трябвало да остане вкъщи по работа). Всички около 60-те, но страшни гаджета – абсурд да им дадеш годините. Отидох до тях и: „Здравейте! Много се радвам, че виждам българи на борд! Аз съм съпруга на един от офицерите тук. Току що съобщиха, че започва учебната трвога. Трябва да отидете до трета палуба, мога да ви придружа до там, а като свърши тревогата, ако искате, ще ви покажа кораба и основните маршрути.“ А те, така – очудени и зарадвани едновременно: „Ама да, разбира се“. И се запознахме. Оставих ги да си направят тревогата. Изчаках ги да приключат и ги разведох из целия кораб, за да им спестя главоболията по загубването. Една седмица имат хората, нека да си научат пътеките колкото се може по-бързо и после само да се наслаждават. 

А сега за тях, самите. Кои са, що са и как ми се харесаха.

Вили – Виолета, моята любов безкрайна! Зъболекарка, но всъщност пътешественичка. Без да комуникира на английски. Значи и вълшебка. Каза ми: „Обиколила съм целия свят и продължавам да ходя на все по-затънтени и прекрасни места, не по туристическите известности, и винаги, винаги, винаги се намира някой българин накрай света, който като по поръчка да е там за мен и да ми превежда и помага. Ето и ти как дойде при нас. Видя ли?“. Е, Мими, не си едничка на света. Лудите сме много. Трябва да ви запозная с Вили.

Тя е висока, стройна, елегантна, с дълги, изящни крайници. Осанката и походката ѝ са някак достолепни. Формата на главата ѝ е прелестно овална! Косата ѝ живо се интересува от всичко случващо се наоколо, но възпитано си мълчи, целомъдрено прибрана в небрежен пухкав кок, от който се разграничават няколко палави кичура. Погледът ѝ е бездънен. Кожата ѝ – с цвета на страница от книга, предавала щедро своето имáне десетилетия наред и усмихнато връщана на рафта в библиотека от имение. Носът ѝ е като луна, когато е на сърпче. Очите ѝ са малки, с цвят на какаово зърнò, щъкащи от нетърпение да видят какво още да прегърнат от всичкото добро, до което може да се стигне. Устата ѝ е гальовна. Когато се усмихне – столетия те поздравяват. Като Шехерезада е – мъдрец в тяло на красавица. С едно свое премигване може да те отведе на килимче над света или в пещери с безчетни съкровища от човечност и едновременно неземност. Не, не мога да я нарисувам. Тя е изключително забележителна персона. Гласът ѝ, интонацията, думите и жестовете – бохем от онази свръхинтелигентна раса, която е над всичко и над всички и едновременно преклонена и смирена пред всеки и пред всичко. Ето, и такова чудо има на света. Някаква светица, жрица на Бога на Живота от свят, в който мушмулите с тяхната късно есенна зрялост и търпение в изплюването на излишното, докато ги хапваш, са на почит до степен на свещеност. Вили ни е изпратена да ни научи да не спираме, да сме верни на простора си, да сме преди всичко честни, да сме отговoрни пред собствената си свобода като приоритет номер едно и да обичаме и почитаме всичко живо. Тя е самата устременост към и достигане на всичко, което ѝ принадлежи – божествената независисимост от което и да е ограничение.

Мъжът ѝ, Петър точно според името си, е съвършената противоположност. Здраво стъпил в стабилното и непоклатимото. Как се е решил да се яви на кораб, нямам и представа. Един мил, изтънчен господин от свой собствен свят, който му е предостатъчен. С бял мустак. Преподавател по физика в Техническия Университет. През цялото време се държеше с мен като джентълмен с дама. Персонаж на романтиците. Шедьовърче е Петьо! Блести със собствената си причудлива светлина, която е абсолютно неотразима – от никой и нищо. И какво от това? Аз си го видях и му се нарадвах от дън сърце и дън душа. Най-тихият, но най-ефективният. Първи да помогне, да направи ситуацията разрешена. И винаги в движение. Или снима, или се разхожда. Но винаги сам. Не обича много с групата. С Вили са като два кораба с различни разписания, които всяка седмица се срещат в Home Port-a. По-точно нямаше как да го обясня. В него има една уж неудволетвореност, която обаче не му пречи. Хем така, хем онака. Много ми харесва неговата вътрешна независимост. По това много си приличат с Вили. И двамата са безкрайно верни на себе си. Ако има нещо, което ги свързва, това ще да е. И факта, че го разбират и оценят в другия, като в самите тях.

Другата двойка: съдия и нотариус. Жената е съдията. 

Мария. Точно това е Мария за мен. Сериозна, веща, делова, ръководеща, винаги на чело, винаги в тон или задаваща го. Каква изящност… Фина, нежна, женствена до нема и къде. И точно толкова мъж. И как само се смее! Обичам смеха ѝ. Малко е чепата, като майка ми, но дейните жени са си такива. Не са ги възпитавали за гейши. За съжаление, животът ни в България няма нищичко японско. Мими много си ме заобича и много ми се радваше. Това ме изненада. Мисля си, че жени като нея ще ме наредят на рафтчето с лиглите, но тя някак видя повече от това в мен. Де и аз да можех да съм в някои отношения като нея, но не съм, какво да се прави. Живот. Едни насам, други съвсем на „нататъка му“. В Мария най-много ми хареса нейната определеност. Твърда, непоклатима и нямаща никакво намерение за каквато и да е промяна константна свръх определеност. Хубаво е хората да са каквито са. Светът има нужда и от това. Въпреки че аз винаги съм на точно противоположния полюс – за промяна, непрестанна промяна към повече и още. Но когато видя тази стабилност на това, което си, независимо колко е и какво е, някак си си казвам: „Бре, ето че може и така. Не е толкова страшно. Какво толкова? Живее си жената в своя си модел и изобщо не ѝ пука. Да му мислят другите.“ А пък аз все за другите съм се замислила, а за мене кой? Трябва си баланс във всичко, дори и във това да си добър. Мисля си, че Мими си живее перфектно по острието на „загубено“-намерения баланс – в перфектен мир със себе си. Похвално.

Мъжът ѝ (с тяло като на 19 и съвършеното лице, белокос и синеок, с типично славянски черти) е от онези красавци, които не само външно, но и вътрешно са винаги „изтупани“, както се казва. Неговото естество е гала. Отиват му фрак и папийонка, нищо по-долно от това. Фин до нема и къде! И как Бог дава точно на жени като Мария някой толкова голям да ѝ е широко в него. Този човек никога не мрънка. За нищо. Не играе на дребно. Дори да го направи, не му идва отвътре, а като че ли защото осъзнава, че понякога все пак се налага. Този мъж ми стои буквално буржоазно. Абсолютно. Ето това е буржоазия в най-чист вид – Венци. Наистина венец. Отива му всичко висококласно, което можеш да си представиш. И тук видях аз неговата трагедия, тази тънка нишка черно в искрящо сините му очи – това тотално разминаване с времето и мястото, в което се е родил. Враца, БГ, и то през социализма… Това вече е краш. Рядко казвам, че примирението е нещо добро, но в случая с Венци, неговото мъдро примирение с почти всичко в живота, което толкова не му отива, е направо съвършено! И именно защото е наясно със себе си и цялото противоречие наоколо и въпреки това стои стабилно, му свалям шапка. Голяма сила се иска за това. А той я има. И е намерил мира. Очевидно. Най-ценното в неговия мир е, че няма грам разочарование. Това вече е чудо. Да, черната нишка в синьото е там, но само като знание, не и като преживяване. Велико! Да е жив и здрав и да се радва на децата си! И внуци да им даде Бог и всички благини на родния ни рай, нищо че е Враца и БГ, рай си е за толкова неща родината. Благославям ги с Мими да имат едни красиви и изпълнени с благодат и взаимна почит за верността им един към друг старини, които да са наистина най-доброто от целия им живот заедно. И да им става все по-хубаво. „Да открият красотата на удобните обувки, пред лачените нови“ – това ми е благословията.

Оставих Тони за накрая, защото е черешката на тортата. В него намирам точно онова мъжко, ама истинско мъжко нещо, което е: да дойдеш, да си свършиш работата и да си заминеш. Veni Vidi Vici. Това е Антон. Той живее в разкошния плод на живота си. Той вече си е „заминал“. Направил е парите си, доказал е преди всичко на себе си кой е и на какво е способен, направил е семейство, деца, домове, бизнес (всичко, което се прави на тази земя и носи радост на хората) и сега бере щедра реколта. Той си знае на каква цена. Но я е платил. И за това му казвам „Аферим!“ (понякога имам нужда от турцизми, харесват ми). Още през 90-те е емигрилал. В Канада. От 0-та до това, което е – еми, това е капитализЪма. Да, 30 години. Но има нещо след тези 30 години. Това е разликата между двете ширини – балканската и тази тук. И пак си е до човека. Колко хора където и да ги сложиш, ще се провалят. Но тези, които са решени да успеят и дават всичко от себе си, тук, в белия свят, имат средата от възможности да го осъществят. Не си спомням колко точно години е живял във Ванкувър, мисля че над 20, а последните години е в Южна Каролина. Всяка година си идва в България. И през всичките тези 30 години не е прекъснал връзката с любимите си приятели от детството – Вили и Мария. От детската градина, чак до ден днешен са заедно. Не за първи път му гостуват. Но за първи път са на круиз. И много им хареса. Прекарахме си ве-ли-ко-леп-но! Думи нямам!

А как изглежда Тони? Среден на ръст, добре сложен, белокос, с гъста хубава чуплива коса, сресана настрани и назад, с очи маслинки, нос като моя – устремен, с тънки устни, зад които се разлива най-доброжелателната усмивка. Тони има типичното излъчване на упоритите хора. Упорит, но и нежен. Много деликатен.  И още по-много на място. Страшно му се възхитих, за всичко. Той е от онези хора, които никога няма да прекалят. Това е, което страшно ценя. Мразя да не си знаеш мярката и да преминаваш границата заради безумно ниското „удоволствие“ да бъдеш себе си. Това вече е нехигиенично. Тони е точно обратното – винаги в златната среда. При него всяко нещо стои в съвършен ред и прецизност до грама. Обичам подредености. Не мога без тях и като ги видя някъде, прехвърчам от радост в цицанско колело. Много колела направих с Тони. Обичам го като мой по-голям брат. И него, и другите ги чувствам като връстници. Толкова са млади и свежи! Миришат на зелено, колкото и да са зрели. А това е красота.

Сви ми се сърцето за тях. Чак физически ме заболя… Липсват ми. Пиша в Exploration’s Café – в новото ми гнезденце. Да имах вълшебна пръчка и да ми се явят всички тук пред мен и пак да пием коктейлчетата заедно… Просто да ги усещам…

Една вечер, това лято, както си дремуцахме с Никчи пред компютрите, на моя телефон се позвъня от непознат номер. Беше след 23:30 и не исках да вдигна, но го направих все пак. Бяха те. Били в България – Тони се завърнал, събрали се на маса и си мислили за нас… Представяте ли си?! Това, че звъннаха ми каза толкова много. Ох, спирам, че ми стана тъжно. Ще го направя радостно, като си направим обичай да прекарваме летата заедно с тях в къщата ни с гледка синя като на дядо ми Бешко добрите очи. И ще си имаме маси и маси заедно навън, на морски въздух и градинско нежно осветление, плюс щурци под нас, звезди над нас и кръглата луна. Ще бъде! Защото Бог Е, който Е. И винаги довършва, каквото е започнал.

Приятели любими, никакви меланхоли, не сме създадени за тях, а за вечното празнуване! Да живее Живота и особено този, който ще си направим заедно! Най-доброто предстои. Наздраве! Круизът беше само А-то. Ще задминем Я-то.

0
(Прегледи 23, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..