Те са капелани. Веднъж седмично провеждат служби за пасажерите. През останалото време обичат да правят молитвени разходки и невидимо да благославят. Разговарят с хората от екипажа, когато не са на работа, откриват други християни, подкрепят се взаимно. Искат да са капелани и на работещите, не само на гостите, но засега нямат отговор от компанията на това си искане. Тук има най-различни религиозни събрания. Хората от екипажа се събират на доброволни начала. Всеки ден има някакво събрание, което обикновено се провежда от 23ч., след края на работния ден за някои или преди началото на следващия работен за други. Всяка религиозна група има служба веднъж седмично. Това е добре. Душите биват утешавани и насърчавани, приповдигат се да издържат на избора си да се жертват в полза на семействата си. Аз не съм много, много по тези събрания. Имам свръх доза от тях в живота си. Но си спомням, че когато имах нужда да ходя на църква, си получавах идеално всичко, което исках, даже повече. Благодарна съм за това време. Цял живот ще го смятам за най-ценното, което ми е било дадено. Но сега е друго време, радвам се на неговите дарове.

Със Синди се срещнахме на меко казано необичайно място – в дамската тоалетна. Чакахме на опашка, беше страшна навалица. Разговорихме се, разбрах, че са пастири, покани ме на служба. В следващите дни се засичахме на няколко пъти по кораба. Вечеряхме заедно в Dining room. Тогава видях и съпруга ѝ. Разказаха ми как са станали християни, как са се срещали, къде и на кого са служили – обичайните неща за един разговор между овчици. Бяха искрени. Съответно, уважих това. Вече знаете, че с такива хора си имаме само уважението, истинско е, но не мога да съм като тях, пък и не искам. Пленена съм от Любовта и ще я предавам докато съм жива, но по други начини. Както и да е. Те са прекрасни на своето място в своето нещо. Бяха с дъщеря си, която е идеалният продукт на семейство като това. Истински ми хареса едно – дълбоката Любов и съпричастност, с която са спасили толкова съдби. Служението им е към жени в риск. Това са бивши затворнички, наркоманки, самотни майки, жени, подложени на домашно насилие. Вече 40 години се грижат за тях. Това е повече от нежно и значимо.

Искаха да видят къде се храни екипажа, къде живее. Разведох ги из цялата А палуба. Бяха потресени при какви условия се случва храненето в зоната за пасажери и при какви тук. Но това е света ни. Не искам да го мисля. Ужасите са за изчезване, не за фокусиране.

Като се върнах у дома, написах едно красиво писмо до Синди, която стана баба междувременно. Радвам се, че ще възпитат и това детенце в любов към Бога. От това повече има ли?