Ех, ако бях някоя истинска пътеписка, що нещо щях да изпонапиша за прословутия White Pass. Ама не съм, какво да се прави. Страшно уважавам дарбата на хора, които са способни да препредават информацията трансформирайки я в разказ, от който свят да ти се вие. Може би и аз го правя, но по някакъв си мой си начин – пропускайки изобщо информацията. Знам, че това е недостатък, че е добре да напълня джобовете със камъчета – да не литвам лесно от най-малкото повяване на вятъра. Но моето вълнение е за това какво се случва във човека. Ще му остана вярна. Затова, ето моля – погледнете вътре в мен.

Маршрутът е великолепен – пресича самото сърце на планината. Влакът минава по т.нар. White Pass, трасето на златотърсачите, които са преминавали от едната до другата страна на планината именно по тези пътеки. Било е свръх епично, непосилно. Климатът и тежкият терен са казали последната си дума за хиляди от дръзките. Всеизвестностите, знаете ги. Не ми бяха интересни. Докато ексурзоводът ни въвличаше в следващата и следващата забележителност по пътя ни, аз нарочно не потъвах във историята, заради която това място е прочуто. Дори любимите ми гробове на по 100 години и отгоре не привлякоха вниманието ми. Мисля, че Земята е до болка отегчена от човеците и техните съдби, били те героични, романтични, садистични, хармонични – все едно. Планината е над тях. Ето я, стои и не помръдва все така дълбоко ангажирана единствено със своите си работи. Отне ни повече час нагоре, докато я изкатерим до самото било.

И тогава влакът спря. Локомотивът се предаде. Не можа да я пребори. Развали се и угасна точно до пенсионирания вече мост, похъркващ дрезгаво в креслото, което бездната удобно предоставяше за следобедната му старешка дрямка. И така стоим си ние на самото плато – час и нещо, докато друг локомотив пристигне и ни прибере обратно. Нямаше време да стигнем до края на маршрута. Имахме само 3 часа и половина за екскурзия, корабът потегляше 30 минути след пристигането на влака обратно. Не успяхме да видим всичко, само половината. За компенсация, си купихме DVD с изчерпателна информация за историята на White Pass в снимки и видео на цялото трасе.

Не само аз, Ники също обръщаше повече внимание на красотата навън, отколкото на историите на гида. Имах чувството, че планината ни се откриваше, така както човек се открива пред приятел. Благодарна съм, че са направили възможно да преживеем White Pass, не заради друго, а заради срещата със нея. Винаги съм усещала за скъпоценни не нещата, на които цивилизацията дава стойност, а листенцето, скалата, слюдата във нея, плодче дива ягодка, коричка от дърво, камъче или звезда – шедьоврите на Бога, по които Той е оставил отпечатъците си.  

Във вагона беше цялата американска трупа от музиканти и танцьори, плюс всеприсъстващите индонезийци и филипинци. Всички вкупом използваха екскурзията да си отспят. Хората по корабите са отрепани от работа. Какви ти Джек Лондонски истории, какъв ти White Pass?! И като се разпери гората с нейната омайна пъстра сенчица, като ми припече то ми ти приспивно нежно слънце, и като забоботи равномерно полюляващото се вагонче, подпряха се един на друг главичка до главичка, и изпозаспаха милите. А ние с Ники използвахме, че нямаме свидетели и се целувахме на воля. Така запомнихме деня: White Pass = любовно.

Най-хубавата снимка от този круиз е снимката ни от този ден. Докато чакахме да ни пратят новия локомотив, излязохме на площадката между вагоните и се снимахме на фона на гранитната скала зад нас. Оставам завинаги благодарна на момчето от екипажа, което ни я направи. Времето за съжаление изтри от паметта ми лицето му, но добрината му никой не може да изтрие – ще я виждаме зад кадъра на тази снимка, докато ни има.

Винаги личи, когато хората са влюбени. Никакви човешки подвизи, историята цялата, че даже и Планината, дето вири нос над всички, не може да се мери с целувката между любими. Тя е Бялото минаване – преминаване на Бялото през нас.

виж снимките тук