Нали знаете, като си спомните за нещо супер смешно, а сте сами сред хора, как едва сe сдържате да не се разхилите? Е, точно това ми се случва всеки път като се сетя за прословутата „Катастрофа!“ Разказвам. 

Беше „ужасното вълнение“. Започна след 6 вечерта. Досега не ни беше клатило така. От часове бях горе в Crow’s Nest. Да ме пита някой с кой акъл избрах точно 11-я, най-висок етаж за време като това. Някъде зад мен, на масите с игрите, седеше сладък дядо с внуците си. Учеше ги да играят шах. От време на време децата повръщаха в торбичките, които раздават при клатене. Но абсолютно невъзмутими от това, после продължаваха с играта. Дядото определено не беше от онези, които треперят над децата си за всяко нещо. Препотвърди ми за кой ли път, че излишно „загрижените“ произвеждат слабаци, безотговорните изтървани деца, а тия в десятката силни хора. Ето как детето се учи, че нищо не е страшно и че с всичко може да се оправи. Повръща ти се – е, торбичката – после продължаваш с шаха. Колко чисто е това?

По едно време вече и аз пребелих очите, усетих, че няма да остискам. Станах да се прибирам. А се застоях толкова дълго, защото писането ми вървеше и не ми се спираше. Едва се затътрих до 9-я етаж пешком – в такова време не се взема асансьор. Много силно клатеше, чак толкова, че не уцелвах стълбите. На SPA рецепцията, кого да гледам – сръбкинята Тияна. Очите ѝ са големи, изразителни, с дълги красиви мигли. Понякога носи очила, от които те стават още по-ококорени. Понеже нямаше джан джун – всичко живо се беше изпокрило да лежи в каютите, само като ме видя, реши да си излее ужаса момичето. И слушай сега първата ѝ дума:

„Кáтастрòфа, Зори, кáтастрòфа! Не можемо да радимо у такой волнении! Како йе то мрданйе, како йе то разигранйе, ни смо били никад као сад. Кáтастрòфа! Кáтастрòфа!“ И очите ѝ вече изхвърчат от орбитите си, изпъкнали от ужас и „учудванйе“ на тоз небивал щорм! 

И не стига Тияна, от която вече се спуках от смях, ами ето, идва друго чудо – китайците, които дори и в буря като тази, с крен от поне 10 градуса и повече, не спират да играят пинг понг! Как?! Някой да ми каже. Междувременно водата в басейна се блъскаше страховито гръмогласно в стените на дълбоките половин метър заграждения за случаи като този, и така преливаше, че почти излезе от коритото си. Бях се запътила към LIDO за някой и друг плод, но къде ти – абсурд да стигна дотам, много ми се гадеше вече, а и този развихрил се басейн така ме уплаши. Зарязах всичко и беж по стълбите надолу на най-висока скорост. 9 етажа търчах, вземайки стъпалата през едно, а от въртенето по стълбището, положението съвсем зазля. Еле, стигнах до каютата ни жива, ни умряла. Веднага в банята. Наплисках се с вода и се тръшнах на дивана. Оставаше още час, докато Ники щеше да се събуди. Пред очите ми беше само Тияна с нейната глобална кáтастрòфа. И се отдадох на смеха. Тихичко, под завивката, едва-едва, ама се нахилих здравата. И взех, че се оправих. Смехът лекувал всичко – вярно е – даже морска болест.