Фемка, четвъртата механичка си отива тази седмица и ме покани да изтанцуваме и полеем случая в BBKing’s Club. И ето ни с нея, Ди от фитнеса и още двама холандци (Housekeeping Menager-a и един от служителите в Crew Office-a) наредени в BBKing’s Club всеки с питието си и аз с моята вода с парченце лайм.

Не ни свъртя да сме статични дълго време, скоро вече тичахме към дансинга. Събухме маниерите и останахме по себе си. Три лудетини – прегърнати, дивеещи… Залата не беше много пълна. Чувствахме се като на наше частно парти. Искам да повторя и потретя вечерта, да я лупна да се върти десетки пъти. Беше луда нощ, от най-любимите ми. Певецът се развяваше по вихъра. Той е единият от двамата вокалисти на BBKing’s. Винаги са по двама – мъж и жена. Разпределят си репертоара и пеят почти единствено и само солово, рядко се събират да изпълнят нещо двамата. Но в края на вечерта, в третия последен сет, се събраха и напук на правилата изтрещяха, както само те си знаят. Импровизираха почти нон стоп. Беше тип „изтърване на края“, музика без мярка и приличие – от ония, които ме изхвърлят извън орбита.  Ужасът дойде внезапно – в един момент всичко просто свърши – музикантите се разотидоха, прожекторите ослепяха… Недопустимо кратки са тези 3 по 45 минути с бенд като този.

На слизане от сцената, тромпетистът дойде при Фемка да си вземат довиждане. Китаристчето и то. Той ми е любимият. Колин. Мъниче. Слабичко такова. На около 20-25. Винаги с шапка тип бомбе от 30-те. Абсолютният музикант. С него се знаем. Поговорихме, колкото да се нарадавам на неподражаемия му южняшки сленг.

И изведнъж пред мен се появи човек, който ми подаде ръка и се представи: „Джонатан“. Сега вече ще паднете от смях, защото това, което последва, го мога само аз. Питах го дали е пианиста. След цяла нощ стоене на 2 метра от музикантите, не знаех кой от всички е този. А той: „Не, аз съм вокала, приличаме си с пианиста, наистина, и прическите ни са еднакви“. Аз: „Вокала? Сериозно? Ти ли си?!“ – ама така с недоверие и учудване. А той се срути на земята от смях. После се изправи: „Да, аз съм“. Извиних му се, че не съм го познала, защото идвам да слушам и не забелязвам много-много кой кой е. А той: „Е, вече ще ме знаеш.“ Още малко мили думи и това беше – чао, чао. На другия ден написах нещо, което забелязах в Джеръми – нещо, което ми направи много силно впечатление. Докато го четете, имайте предвид, че съм наясно, че всичко си има не една, а хиляди страни. Затова ни е дадено не само външно, но и вътрешно зрение. Трябва да улавяме цялата картина. Но понякога външното ни зрение забива в някакъв ослепително ярък детайл, на който умът ни е реагирал. Него искам да ви споделя – да ме видите колко съм шашава. Ето записките ми в кавички:   

„От лъскавите хора е. Красавец. Класа. Маниери, поведение и облекло – топ ниво отвсякъде. Потресаващо харизматична персона. На първо четене ме грабна. На второ – усетих граховото зрънце, което не беше по вкуса ми. Дано се лъжа, но ето какво ми повя от този човек.  

Има два вида изисканост. Генетична, каквато е при Хачо и Биби – идеала ми за изисканост по кръв. Има и друга. Тя е, когато по природа си изтънчен, но и умишлено подсилваш това в  поведението си, веднъж защото отдаваш голямо значение на този си дар и втори път, защото държиш другите да те възприемат точно като такъв. Това вече е парфюмираната изисканост – пръскаме я допълнително. Когато изискаността и което и да е нещо са заради общественото одобрение или за желано място под слънцето, аз винаги надушвам това и получавам алергична реакция. От малка съм свръхчувствителна към нещата, които се правят заради другите, защото обичам „Хастара навън!“-живеенето, в отговар на натиска отвън. Да, разбира се, че трябва да сме адекватни. И сто пъти е по-добре всички да са като този джентълмен. Но тази напръскана изтънченост, това оризово зрънце в повече, лично за мен беше като планина от повече, така свръхгабаритно го усетих.

Ясно, търсим се. Някои се намират. Разбирам процесите. Аз също не мога да кажа, че съм уловила баланса в отношението си към другите в различните среди и ситуации. Безкрайно сърдечен човек съм, може би ненужно повече отколкото е за добро. Това ми е проблема или благословията, не знам. Както и да е, за момчето говорех. Видях това търсене в него още работещо. Най-силно усетих търсене на онова без което не можем. Огромното искане. И огромното нямане. Той е върховен отвън, но и много тъжен и объркан отвътре. Видях как уважава същото ниво на галантност в другия, как иска да се свърже с него, показвайки оценяването му по един наистина елегантен начин. Но това, което не харесвам в някои от т.нар. от мен „високо ниво“ хора е, че повечето ценят единствено и само това, което ценят, а не личността зад нещото. И ако го няма нещото, няма да обърнат внимание на личността. Търсят себеподобни. Това е разбираемо, но не и като станем едноцветни. Затова, когато някой извика в мен конкретното, аз се чувствам отхвърлена. Защо? Защото съм приета заради определено изискване, на което отговарям. Реакцията ми в такива случаи е тази: „Знам се идеално – нямам нужда от ласкаене или някой да ми потвърждава що за чудо съм била.“ И вътрешно се дърпам. Да, всички се радваме да намираме интересни хора около себе си. Но има чиста радост от приятелството. Има го и онова „с теб съм, защото си като мен“. Което е „с теб съм, ама съм със себе си, с моя си стандарт, с моето си нещо“. А пък аз обичам другите. Обичам да обръщам внимание и да показвам уважение към хора, с които социално, културно и всякак изобщо не си пасваме. Обичам да се почитаме, да си доставяме чувството на значимост и приемане. Вижте ме къде отидох пак… Цялото нещо може и изобщо да не е било така, както съм го усетила. Погледнато най-простчико, става дума за поредния красиво възпитан човек с добри маниери, който се радва на публиката си, поздравявайки я след концерта.“

Така или иначе, от Фемка вечерта нататък, като отговор на умората от писането ми цял ден, започнах да да се освежавам с музиката в BBKing’s почти всяка вечер. Там вземах моята си доза църква, Бог, екстаз, както щеш го наречи. Затова благодаря на целия бенд и специално на Джонатан за безкрая от финес, за обсебващия му тембър, за отношението му спрямо всеки тон. А за тъгата и объркването в това момче се моля да срещне прегръщане и стопяване – в Единствения (Бог) и в единствената любов – човека, който ще му бъде подарен. Той със сигурност ще прозре и обикне вътрешната крехкост на Джеръми, неговата истинска, свенлива обаятелност, не само публичната му харизматична магнетичност в излъсканата му до блясък визия, която е за сцената, за song writer-а от Washington, DC.  

Така че на въпроса „Памук или коприна“, що се отнася до личния ми вкус, си отговорих: нека продължават все така да си партнират в мен – всеки по предназначението си. Но да знаете, че най-добре се чувствам в кожата си.