извън буквите на книгите, билѝ и те свещени –
вътре в Автора им искам
Това е поглед
към едно създание, което би трябвало да наричам „себе си“ и към други безподобни като мен. Към всички ни. Хвърлям лъч към нашето взаимно „аз“, към скритото във малките ни дни. Не съм по събирателните за ненаситния ни ум. Това е пътепис от вътре ни, вместо от значими дестинации. Не очаквайте „еха!“-истории и тем подбните примамности, с които по определение жанра изобилства. Мореписи са откриване – на света и мен във него, такава каквато съм отвинаги – кристалният Джакомо. Всичко е на голо. И всичко е в движение. В стремглавото движение на вътрешната ми модификация; в стремглавото движение и на събитията от живота ми, галопиращи пред очите ми по-бързо, отколкото успявам да ги възприема; в стремглавото движение на моряка (в случая), който има само няколко часа на сушата да се разтъпче, поразгледа, да накъса връзка спомени и да си тръгне. Делириумнатa забързаност ще ви плесне със скоростта ми на изказване, ще ви подритне в прескоците от тук натам и наобратно, надругаде, наникъде или навсякъде. Търча. Хвърча. Живея. Но и паузирам. Едновременно. Притежавам любимата си способност да правя „стоп“ върху едничката секунда и да стоя в нейната прозрачност от смисъл на усещане тип откровение. В цялата гигантска бързаница, тези мои стоп-секунди са утаили в съзнанието ми безценните фрагменти „извън Времето“ – съкровището на живелите. Аз съм за споделянето на съкровища. Затова ги има Мореписи.
Донякъде те са история, но повече от всичко са обратното на разказ. Усещам ги като свещеното смълчание, като докосваща те тишина, като присъствие. В тях пулсират всичкото и нищото, наситили думите със съкровеността на отношението, повече отколкото с обичайността на емоцията или реакцията. В онова мое мъничко „аз“ от мореписа, наравно с безвремието, няма как да не се натъкна и на времето, което е достатъчно нахално да присъства, ръкомаха и събира погледите в себе си. И така времето и безвремието си партнират вътре в мен в някакъв необяснимо хармоничен контрапункт, прокламиращи всеки за себе си своята си необходимост в свят, едновремено съвършен и дефектен по дизайн.
Ами, ето ме: детето, което майка му насочи да развие таланта си на музикант (*Получих класическо музикално образование, за което ще съм ѝ признателна завинаги. Завърших пиано в Музикалното Училище във Варна и хорово дирижиране в Музикалната Академия в София. Имах отлични предложения за т.нар. реализация, но моментът от живота ми беше специфичен. Приключих с това, което се очакваше да бъде кариера още преди да е започнала. Малко след завършване на Консерваторията срещнах „любовта, без която не можем“. Оженихме се за нула време и не след дълго започнах да пътувам с него.), момичето от малкия град, озовало се в големия бял свят. Очаквайте безчетен брой от „Ех!“ и „Ах!“. Това са първите стъпки на човек, роден и отрасъл в социалистическа страна, зад желязната завеса, за първи път излизащ „навън“. Няма как да не е откриване на топлата вода. Ще има да се смеете… Но какво да се прави, животът не е един за всички ни. И точно толкова е един и същ отвътре.
„Видях свят!“ Всеки, който може да го каже е безкрано благодарен, че е отлетял от кафеза си. Моето отлитане стана възможно, благодарение на това, че се омъжих за моряк. Не беше нарочно, ще ме видите – идеалист, къде ти ще планира как да си намести пъзела. Чакането на моряк и животът без него са болка, която изтезаваше душата ми с най-кошмарния инструмент – страха от неговата смърт. Изпращането му на рейс беше като изпращане на война, от която може и да не се завърне. Всеки път изживявах всичко от начало – на голо, на живо, без никаква упойка. Изпращане и чакане, изпращане и чакане. Дни наред с неговата пижама, от неговата страна на леглото, на неговата възглавница, с парфюма му в ръка… Героите на романтизма са тук и днес. Ето ме – автентичен екземпляр. Докато не получих обещанието: „Всеки път ще ти го връщам“. Тези думи ми донесоха непоклатима сигурност и покой. Хленченето си отиде. Не след дълго се отвори възможността и да пътувам с него. Тръгнах на мига, така че да не губим от заедното на нашата любов. И незаедното е любов, но тя пищи от искане. А заедната пее. Именно по време на разделите, обаче, осъзнахме, че най-съкровеното в нашето едно е това, че е неразделимо.
Да плавам с кораб си беше абсолютното предизвикателство. Дори не можех да плувам. Ужасявах се от вода. Давила съм се като малка и знам какво е усещането. Но както казвам в любимият ми цитат:
„Няма по-висока власт от любовта!
Тя е всемогъщата!
На нея даже и смъртта се покорява.
Желанията ѝ не козируват никому, на нищо, никога!“
На кораб имаш всичкото време и нищо за правене. Ако си придружаващо лице. Всички останали се пребиват от работа. Изключение прави капитана. Неговото бреме е отговорността. Видях отблизо как изкарват парите си моряците и каква е тяхната цена. Бях покрýсена. Каторгите не са отживелица – има ги и днес. (*Не случайно в някои държави труда на корабен механик и този на миньор са поставени в една и съща трудова категория.) Сто и петдесет милиона моряци отдават буквално живота си в грижа за семействата си, зачерквайки себе си, за да напишат с големи букви щастието на децата и жена си. Често жените и децата са от няколко разбити брака и стават сто гърла за хранене. Видях мъжете и съдбата им. Машини за пари.
Той работеше по цял ден, понякога по цяла нощ, стигало се е до 72 часа без прекъсване. А машинното отделение на кораба е една от най-животозастрашаващите среди за работа, предоставя хиляди възможности човек да пострада. Връщаше се като от бойното поле. Без подробности. Ужасни са. Нечовешката умора на лицето му е нещото, което се моля да заличим от живота си завинаги. Вече 20 години съм му жена и все още ми е много, много тежко да живея с това, което професията му определя като негов начин на живот. Но това е нещото, в което той е най-добър. Така че, аз трябваше да се приспособя. И може би затова започнах да пиша – като подсъзнателна реакция на себе- и него-съхранение – за да не мисля как ли е, с какво ли се мъчи сега, дали не се нарани и т.н. женски грижи, които с времето дисциплинирано редуцирах, заради преданата ми вяра в голямата картина, в която всички парчета от живота ни определно и предопределено имат своето място и смисъл. Не знам дали е нужно да си отговарям защо и как прописах. Важното е, че с годините в мен се наслагва удоволствието да продължавам да го правя. Искам да оставя звук след нас, искам той да е красив и истинен. Ето толкова е просто.
Понякога се оприличавам на Андерсеновата Елиза от „Дивите лебеди“ – шия ризи от коприва. И си постоянствам в „шиенето“ вече повече от 17 години – резултатът: 12 „ризи“ (книги). В началото, докато го правех, мислех за бъдещите ни деца. Исках да знаят какви са били мама и тате преди да ги има, какво са преживели, как са се обичали, как са ги чакали. Писах и заради приятелите, които се вълнуваха и искаха да им разказваме за пътешествията си, за живота на кораб. Но как да преразкажеш 2, 4, 7 месеца живот?! Как да предадеш чувството да живееш в изолация от всичко и всички с дни, седмици и месеци извън цивилизацията, само 20 души на борд, всички те мъже, оскотели от желязото и от солта?! И аз, мадам, о, моля ви! С храна, която свършва на първия месец. После сутрин, обед, вечер – месо, месо, месо. Или пък храна има, но готвачът не става и ядеш 2 месеца сандвич с кашкавал от микровълновата. Но това е нищо. Да си дойдем на думата. За бурите. На товарни кораби сигурността на екипажа не е приоритет. Приоритетен е товарът. Той трябва да пристигне невредим и най-вече навреме. Затова се правят ужасяващи престъпления срещу човешкия живот, чиято цена в търговската корабна индустрия е под тази на превозваната стока. Имаме поне 3 гарантирани смърти в бури, от които Бог ни е избавил не знам как, Той си знае. Три дена и половина слънце не се видя в една от тях. Нито слънце, нито звезди. Корабът е въртележка на ужасите, сгромолясва се с все сила в дъното на вълната, която след няколко секундно тресене като в земетресение извън всяка скала, го подема и издига до небесата почти вертикално, само за да я прескочи и да се забие с цялата си маса отново там, в адската ѝ паст. И така на всеки няколко секунди, на всяка следваща вълна, часове наред, дни наред. И движението не е само нагоре-надолу, надясно-наляво, а във всички посоки – усуква, гъне се, трещи, турбините на винта над водата вият умопомрачително, блъска и вибрира, скача и пропада, всичко се събаря, претълкаляш се нанякъде, вързваш се да не се удариш, няма сън със дни, със месеци (в мусоните), преместваш си матрака на пода, поне като паднеш да не паднеш от високо, предметите те удрят, няма укрепяне, няма нищо, всичко „ето хоп и свършва“, но слава, слава Богу, има Бог, който никога не свършва! Много от нещата ги спестявах, докато пишех. Както казва Ники за най-хубавите и за най-лошите работи: „Те са си за нас, Зоре“. Ама сега нещо ми се развърза езика.
Ето – от това се тръгна. А докъде се стигна – да живея на круизен кораб шест месеца в годината – безплатно при това, защото понастощем (2019-та) Ники е един от старши офицерите на борд и е заслужил привилегията докато работи, съпругата му да е с него. Последният морепис е от круизен кораб. Да, и това ни се подари… Смълчани сме от удивление.
Така че, „Мореписи“ са поредица. Те са пет-степенно меню. Първите два, тези от 2002-ра („свята земя ходи по свети земи“) и 2005-та година („извън буквите на книгите, билѝ и те свещени – вътре в Автора им искам“) са от Западна Европа, Средиземноморието и Западна Африка. Тогава пишех в тетрадка с химикал. Никак не ми се пишеше дълго, защото имаше толкова много други неща за преживяване. В контекста на последните три, първите два мореписа звучат почти телеграфно. Размерът им е като на ордьоври – мънички коктейлни хапки. Но се получи така, защото бързах да приключа с писането. Исках да остана насаме със синьото. Спомням си, как по цял ден стоях на палубата. Снимах, реех се, притихвах, избухвах от безпирните възторзи, прескачах страха си, изправена лице в лице с грамадна планина вода, идваща на борд, можеш да видиш слънцето зад нея…
В „Мореписи 2005“ нощувахме насред африканската савана, плавайки два дни срещу течението на река Конго навътре в континента, чак до Матади. Няколкото часа в този „град“, през които станах свидетел на африканския начин на живот, се превърнаха в едно от най-неизличимите ми преживявания. И пак „най-“ – най-ужасяващата буря се случи по времето на същия този рейс. Плавахме покрай Намибия. Три дена ни люля извън всяка мяра и представа за зловеща буря. Имахме проблем с главния двигател – можеше да спре всеки момент, равносилно на потъване до няколко секунди. Дори да бяхме успели да спуснем спасителните лодки и някак си да доплаваме до сушата в тези двайсет- и отгоре -метрови вълни, намибийската, дълга хиляда километра, пустиня щеше да ни глътне. Нищо, никога не ме е центрирало толкова, колкото оцеляването ни след тази нечовешка буря.
Декември 2005-та до юли 2006-та беше най-слънчевия, най-запомнящия се от всички рейс – този с капитан Илия Мутафов (Западна Европа, Западна Африка). И тогава приключения не липсваха. Разболях от някакъв си африкански вирус. Берях душа три дни и три нощи без да мигна. Бяхме в Океана, нямахме лекар на борд. Спасих се по Божията воля и молитвата на пастира ми, на когото написах имейл, че умирам, а той „случайно“ беше в пощата си и ми отговори на мига. Какво ли не преживяхме в това плаване – края на примирието в Абиджан, Бряг на слоновата кост, т.е. началото на стрелбите. Отплавахме успоредно с изтеглянето на хеликоптерите на ООН. Стреляха по нас и в Нигерия, където за да избягаме колкото се може по-бързо от престрелката, заседнахме в реката – слава Богу само за няколко минути. Точно от това плаване, обаче, нямам мореписи. Посветих неговите седем месеца на работата по моята версия на Галатяни и Поетичните книги на Стария Завет (Еклесиаст, Притчи, Песен на песните и част от Псалми), които по-късно се оказаха тръмплин към Римляни и Евреи (2008-ма и 2010г). Междувременно, всичко написано, и най-вече Римляни-Евреи, дадоха тласък на последната ми книга.
За разлика от първите два, последните 3 мореписа са наистина обширни. „Мореписи 2013“ („идва като светкавица и остава като Дух в тебе“) е от Югоизточна Азия – Хонг Конг, Шанхай, Южна Корея, Синагапур и Малайзия.
По време на „Мореписи 2014“ („човек се прекрачва и влиза в Него-то на себе си“…) прекарах 4 месеца без да сляза на суша. Щъкахме между Момбай, Индия и Ричардс Бей, ЮАР, като заставахме на котва и пред двата града, без да слезем до тях. Няма да забравя парада на хилядите мигриращи китове пред Ричардс Бей. Това беше и времето, когато корабът ни пресичаше пиратската зона покрай бреговете на Сомалия. През цялото време имахме професионална, свръх въоръжена военна охрана на борд. Това бяха четирите месеца в Индийски Океан по време на мусоните – предоставиха идеалните условия за живеене във вътрешното „А-аз“. За утеха, безумното клатене се редуваше с периоди на котва, така че имахме почивка от ужаса. И тогава, в дните на затишие, редактирах моите огромни Римляни-Евреи и написах гигантския им предговор. Това беше и времето, когато разбрах, че искам да издавам – 2014-та. Усетих, че искам да споделя живота си не само в близък кръг, но и с онези хиляди „далечни“, с които сме си повече от близки, бивайки съединени по независещ от нас, вечен и прекрасен начин. Желанието ми се превърна в решение може би най-силно заради факта, че на няколко пъти по време на годините ни по море, стоях буквално на прага на световете, на границата на преминаването от тука Там. А бидейки на този ръб, човек генерално се променя. Узряваш за секунда относно смисъла на всичко. А в неговия контекст виждаш и смисъла на съществуването си, проглеждаш за това на какво си пратеник. Морето те редуцира. Сгъстява те до есенцията на Живота – да си с Бог и да не искаш без Него. В морето няма атеисти. Там всички сме наясно.
„Мореписи от круизи“ („ние сме корабните хора, пътниците са врабчета на перваза ни“) е последния ми морепис. Засега преустановявам писането им. Той е най-обемният, най-бъканият от преживявания и дестинации. Включва цели пет няколкомесечни круиза от Аляска, Карибите и Европа. Тук вече попаднах в голямото на големия свят. Хора от всички континенти, раси, етноси, религии, култури, ей ни нá – заспали тук, събуждаме се там –– в поредната туристическа икона – преплаваме света надлъж и шир, споделяйки дните и животите си с всичките им криви, прави, зацикляния и обрати. Смешни, тъжни, нежни и болезнени – месеци наред, с години заедно, реем се в съвместния ни океански дом. Вече не сме онези 20 души да борд. Корабът ни наброява над 1000 души екипаж. Плюс 3000 гости пасажери, които идват и си отиват – всяка седмица нови и нови. Случиха се десетки приятелства, стотици познанства.
„Мореписи“ са придружени от гигантски видео и фото материал. Можете да видите пълния архив на сайта ми: https://anndelesté.com За това, което ви предстои да прочетете, както и за всичко в моя скромен човешки живот, искам да благодаря на двамата единствени:
Единствения Бог – който ни опази живи и на чиято абсолютно безусловна любов и майчино-бащинска грижа всеки от нас може непоклатимо да разчита винаги, при всички обстоятелства;
и единствения Николай – без него тези страници нямаше да съществуват. Най-сладкото нещо в живота ми е да споделям твоя живот, Ники! Най-сладкото в съвместния ни живот е, че споделяме живота на Бог, за Когото е невъзможно да спре да ни прави свидетели на това какво е любов и на какво тя е способна.
В заключение на този предълъг предговор, бих искала да ви застраховам от ефекта на прехвалената кошница, като ви предупредя четейки, да имате предвид, че „Мореписи“ са нищо повече от моите „пижамени дневници“, лишени от стремеж към литературно писане, напипване пулса на пазара, движение по най-актуалните течения или каквото и да е подобно нещо. На света има място за всички тези неща, но и за мен, надявам се – достатъчно е голям да ни събере. Аз не съм писател, не съм способна на писателските работи. Аз пиша така, както говоря на приятелите си – неангажиращо, но искрено и дълбоко – за всичко, което ме вълнува. Ако изберете да се фокусирате в идеала зад писането ми, вместо във вида и качеството му, това ще ме зарадва, много. Защото всеки е по своему си ограничен, по всечовешки глупав. Не бива да се срамуваме от това, а доколкото ни е възможно, да превръщаме ограниченията си във възможности и да опитомяваме глупостта си, макар че няма да успеем съвсем. Всички си отиваме от тук с няколкото грама от нея за из път. (*В момента на смъртта, тялото олеква – теглото на душата, както казват)
Последно, но не и на последно място – бих искала да сложа ръката си в ръката на всеки, който чете моите морски дневници и лично да Ви благодаря за това, че се присегнахте към тях като към още за живота си. Вярвам, че ще го получите
Песента над песните 8:6 (Анн де Лесте версия)
Ан де Лесте
(букв. от цигански: „в Него“, в Христос)
***
По река Конго, на път за Матади
Тази сутрин станах по-рано и излязох на палубата възможно най-бързо, за да снимам отплаването от самото начало. Саваната наивно спеше. Единствената ú завивка беше полупрозрачната мъгла, небрежно наметната от снощи. Не беше съмнало съвсем, светлината се прозяваше. Дъхът ѝ ме привлече в нейната посока – все още не бях погледнала водата. В мига, във който го направих, преминах в надсъзнание. Без да знае, Африка ми се показваше. Видях я в образа ѝ на река, нежно протегнала съвършеното си тяло, няколко минути преди да се събуди. Погледът ми спря на кожата ѝ. Лъскава и плътна, тъмна, мека, гладка – превзема те естествено, доброволно се отдаваш, трепериш от това да ѝ принадлежиш! Светът изчезна. Не знам колко време беше минало. Сепна ме почти неосезаемата ѝ въздишка. Все още неотворила очи, неискаща да се разсънва, реката гальовно се усмихваше на нещо, което ѝ доставяше като че ли любовно удоволствие – лекичко, едва-едва, някой унесено се движеше по нея. Потегляхме. Съвършеният покой се набразди от фин воален шлейф, който корабът остави да се носи влюбено по нежната вода. В обятията ѝ се реехме през целия този, решил да си остане неразбуден ден, хипнотично шепнещ сутрешни потайности.
Целият ми свят се нарисува в тези няколко прозрачни часа по реката. Мислите ми, както и самотните канута, пишеха по огледалната вода спомените си от бъдеще и минало в безвременното настояще, което не искаше да преминава. Като в партитура, разписана на много петолиния, преливаха едни във други хълмове, гори и островчетата, смеещи се притоци, скали, селца, поляни, боабаби, палмови, бананови горички, плажове с ликуващи деца, дружелюбно усмихнати жени и птици, смешни дядовци, мушици, заливи и облаци, потънали във тях… А ситният дъждец ръмеше, и ръмеше, като сълзи от смях, блещукащи по всички нас, сияйни повече от цветовете на дъгата, подарена ни от Горе тук, за да ни покаже Там.
Приближаващият иззад моста град ме подкани да се скрия от напразно назованата от нас „цивилизация“.
***
из Сафи, Мароко
Смрад, жега, „автентичност“. Доста тежко три в едно. В името на к’во – не знам, ама си го причинихме.
Пред погледа ми – пазаруващи жени, покрити от глава до пети, с процеп само за очите. Коремите им, големи като плажни топки, се отъркват в кокалаците ми, докато се разминаваме в навалицата. Дядовци, насядали по турски пред сергийките си, дремят (лигата тече под тютюнджийско жълтия мустак, мишниците им излъчват на пет метра разстояние). Меса без никаква хладилна техника, изложени за продан направо насред улицата, в 40-градусова жега. Минавам на 15см от телешка глава, съсирена на места. Окото зловещо ми се звери. Мирише на пържеща се риба. Вдигнала е облаци от мазен дим. Готовата – натрупана в тави върху купища от магданоз. Надушвам нещо хубаво – току изпечени хлябове и питки жълтеят от пекарната. Аха да се усмихна, гледам – подават ги с ръце, с мазните си черни пръсти, без ръкавици или поне салфетка. Камари плодове и зеленчуци. Треви и билки – знайни и незнайни. Хиляда и косур подправки – всички, за които можеш да се сетиш и отгоре – складирани в гигантски кошове и кошчета. И изведнъж, насред блъсканицата от стокилограмови тела, кривогледи погледи, потта, боси хлапетия, мръснота, се рее някаква си… тишина, застинала ей-там в средата на бръмченето. Уж движение, а всъщност някакъв хилядолетен стоп, очакващ някой да го плейва, ако може ей-сега.
…Предстоеше пътят наобратно. Естествено пеша – на десет минути бяхме от „Лорета“. Но под мароканското слънце около два и половина следобяд, без едничка сенчица дори…
Стъпвахме по нагрят до разтопяване асфалт, садистично подложени на „аромотерапия“ от отпадъчни човешки води (и не само). В комплекта за мъчение се включиха автомобилите, разпиляващи уличния прахоляк навсякъде по тялото ми. Усещах го през зъбите си. От колите ни делеше 40-сантиметровото тротоарче, което споделяхме с многолюден върволик от миризливи минувачи, къпали се за последно някога през миналия век. Мизансценът, в който да ме пита някой защо се озовах, ме докара до припадък. „Десетте“ минути ходене равних на хиляди столетия.
…Някак стигнахме до кораба, макар че удължихме последните стотина метра, обърквайки кой точно беше входа на пристанището за моряци, кой за камиони. И като го уцелихме накрая, що? Да не свърши ада ни третосветовен? Да чуем следващата му глава: цялото пристанище наръсено със ситен, китен въглищен прашец. Стъпалата ми лепнеха от току-що изблизания течен сладолед и мръсотията от улицата. Ей им на сега и въглища. Чехлите ми, ясно че дотука бяха. За нервите, не питай. Не напразно ми излезе обрив по челото, шията и деколтето (слава Богу, не и по лицето). Ситни, гнойни пъпчици, на чет безброй, са сувенира ми от „чудното“ Мароко. Влача си ги и до днес, шести ли сме, че не помня вече, но е през септември.
Книгата можете да закупите от тук