Слагам ги в комплект, защото така си и вървяха. Бяха съквартирантки. Работеха едно и също – чистачки, не камериерки. Отговаряха за определени зони по кораба, които щателно почистваха. Имам с тях цели три плавания – всички те на Конингсдам. Техните договори са за по 9 месеца, затова успях да ги видя отново и да направим всъщност 2 плавания с двете, а третото беше само с Марсела, която след отпуската си беше преназначена отново на Конингсдам. Но Вероника, за жалост, е на Ню Амстердам, в Аляска. Ние пък във Средиземно пием чай за лека нощ със Марсела, седнали на наш’та маса и все имаме чувството, че ей-сега и Веро ще седне при нас.
Имах супер време с тия двечките. Индонезийки са. Запознахме се на църква по време на първото ми плаване с Конингсдам. Те пееха, аз свирех. Съвършените поклонници, съвършените хвалители! То няма друг вид всъщност. Или си такъв или хич не си. Както и да е.
Веро е интроверт по душа и супер екстроверт по дух. Нейната истерична любов и вулканично хваление са съпоставими с тези на Мими от Силистра или Роко (водачът на хваление в църквата, в която свирех). Е, точно. Женският Роко. Но като човек не е като него. Изключително прибрана. Безупречно балансирана. Леко свенлива, от което още по-чаровна. Тя е много слабичка. Има моята физика, когато бях на нейните години. Като я гледах, ми ставаше ужасно мъчно колко много съм загубила заради тъпото инвитро, но ще се оправя, няма да се дам. Радвах ѝ се и някак си я обожавах. Да. Това момиче е богиня – родна дъщеря на Бога: самото съвършенство без никакви претенции. Естествената божественост струеше от нея като от ядрен взрив. Тя беше мощна, но тиха. Не се виждаше, само се усещаше. Като безчетни рентгени радиация пронизваше все така неизменна, никога по-слаба, никога по-силна – вечната константа на Божествеността.
Марсела е детенце – емоционално, любопитно, весело и шарено – точно като мен. Затова така си пасваме. Не ни спират устите. Но обичаме да се изслушваме. Това е голяма рядкост за латерните. Но явно комуникираме от място, в което уважаваме отсрещния, затова и сме способни да превключваме от режим на говорител в режим на запис. Марсела е много нисичка, като повечето индонезийки, не е като Веро, тя е по-височка. Това, че е толкова мъничка, а с такива красиви пропорции и изключително красиво лице я прави много търсена, но не се дава. Обожавам нейната сериозност, когато стане дума за истински сериозните неща като морала. И как ѝ дава Бог да разкарва разните младоци, които ѝ се свалят. Гледаш я момиченце, ама като ги погледне страшно, подвиват си опашката.
Помня разходката ни в Кюрасао някъде след 9 вечерта. Отплаването щеше да е в 11 и половина. Вече бяхме обиколили де що можеше. Крачихме към кораба. На крепостната стена видяхме стълби за към някъде. Решихме да видим към къде и така се озовахме на басейна от мечтите. Намираше се на покрива на двуетажния търговски център. Беше с изчезващ ръб, пясъчно дъно и пясъчен плаж около него. Море над морето… И това са измислили. От кокетния бар вляво звучеше тих джаз. Малка компания от екипажа довършваше коктейлите си. Събухме се и заджвакахме по брега на това море на третия етаж. Обходихме го чак до другия му край, където се позастояхме замълчани вперили поглед в красавеца ни Конингсдам. Луната беше почти пълна. И трите бяхме насълзили очичките. По някое време Марсела изрони шепнешком, като на себе ни: „Колко ни обича Бог…“
Тези две уж крехки, но страшно корави момичета са преборили конкуренция от хиляди индонезийци, за да получат работа в компанията. Да, добре чухте – хиляди индонезийци и още толкова филипинци кандидатстват за едно работно място. Но са избрали тях. Отговорните, мотивирани хора винаги вървят нагоре. При Веро и Марсела ми харесва това, че по пътя се държат за ръка. Дори и сега, когато са на различни кораби. Това, което поискат, ще видят. Ще видят това, което са поискали.
2