– суперменът би и животът между селото и фешъна.

Тук вече думите изпадат. Няма ги, хич никакви – скриват се зад ъгъла, присмивайки се на безсилието ми.

Мъжът мечта за всяка женска, но и за определени „мъжки“, както се оказа. Това, което адресираше към мен и Ленка, винаги беше най-мило и приятелско. Стилът му на обличане ми идваше малко в повече с всичките му номера, но карай да върви, весело да става. Супер забавен, чаровен до нема и къде, галантен. С майсторство на въжеиграч балансираше attach-detach до съвършенство. Ту го има, ту го няма. Докосва и изчезва. Приближава се и се отдръпва. Но зад всичката тази плеяда от лица, които ни показваше, мисля, че неговото е едно единствено – на дълбоко предан меланхолик, жаден за спокойна любов, в която да се скрие от всичките си образи и да остане завинаги на голо със самия себе си. Е, случи му се. Светкавично и то. Изобщо и не подозираше, че толкова „веднага“ ще получи всичко наведнъж. Но ето, вече е щастливо женен за… мъжа на живота си. Зад граница. Далеч, далеч от родното му село в Сърбия. Няма да забравя как, докато си говореха по телефона с майка му, тя доеше кравичките. И ето я майчицата там, на село, ей го него тук на кораба с всичките си фешън изпълнения. Никой от роднините му не подозира тайната му, естествено. Това ще ги съсипе. Да си гей там, откъдето идваме, е повече от пагубно. Затова момчето избегá. Всъщност никога не си е мислил да бяга, просто му се случи. Намерили се тук, на кораба. Съпругът му – красавец и половина, млад, чаровен, мил и тих, интелектуалец, от добрите. Такова сърчице… Няма да издавам повече. Но е знаменитост. „Всичко е прекалено хубаво, за да е истина“. Мислил, че сънува.

Радвам се за него, защото е голямо чудо в свят на самота да срещнеш нещо истинско като споделеността. Радвам се, наистина, макар и да съм на нож с извращение, като това мъже да спят с мъже и да отдават святото си не на светилището, а на канала. Има черно, има бяло. Не може без дефиниции. Особено в свят на сивота. Също, всичко си има своя гравитационен център. А на Всичко центърът е Бог! Той Единствен е Оригиналът за Добро, Свято и Истина, образуващи ядрото на Живота, без чийто магнетизъм всичко би се разпиляло мъртво в безжизнения космос на Дефекта. Затова е повече от необходимо изопачението да бъде назовано като такова и Той го е направил – казал си е, че това е „гнусно Нему“.

Има оригинал, който винаги е съвършенството. Има и компромисен вариант, в който повечето се намират като в затвор без изход (както са ми казвали) по куп причини, но основната е непознаване на личността на Бог и нямане на личен опит с Него. Винаги казвам на тези специални, особено нещастни душички, които са толкова изстрадали от своето непоправимо според тях определение, да подирят оригинала си във Бог, и дори по някакви неведоми причини да не получат чудото на поправлението, да изберат да се скрият в Него и да намерят в Негово Лице Любовта, която ще задмине и най-смелите им очаквания. Преживяването им ще бъде несравнимо, с което и да е телесно или душевно удоволствие. Кавам ви от опит. Живяла съм без секс, но с Бог. Живея и със секс, и пак с Бог. Само Любовта е от значение. Но не тази между хората, а тази –  съкровената, най-святата. Малцина обаче ще могат да го кажат, защото човек не е създаден да е сам. Самотата е непреодолима понякога. И аз ги разбирам. Ето, женена съм. Но изборът да бъдеш практикуващ гей, така или иначе е компромисен вариант, за който, обаче, пак Бог се е погрижил. Тук вече тотално се избезумих, като видях как.

Мисля, че за Бог най-много говори не нещо друго, а факта, че е създал простатата достатъчно чувствителна да доставя удоволствие дори на тези, чиято перверзия недвусмислено е посочил за „гнусна“. Недоумението и превъзхищението ми от това как дори на тях им служи нямат мярка. Затова за всичко, както и за цялото това гей нещо, изцяло се идентифицирам с Неговото отношение. Разграничавам се, да, но казвайки, че намирам хомосексуализма, не хомосексуалистът за отвратителен. Него третирам просто като човек, като всички нас, с всичките ни видове дефекти. Защото душата е толкова повече от тялото. За духа да не говорим. Ужасно тесногръдо е да разглеждаме човека едностранно. Още повече, че всички сме увредени по някакъв си начин. 

Много ми беше трудно да напиша тази история. И изобщо да приема цялото това. И разбира се, че не съм го приела, в смисъл на одобрение, а като съжителстване с ето такъв ми ти времеви факт от живота на мой приятел. Продължаваме да поддържаме контакт. Ако занапред се видим с двамата, ще ми е трудно да ги гледам заедно, признавам си. Как ще се държа, не знам. С уважение, естествено. Както във всичко, отговорът и тук е в Любовта, която се рее високо, високо, дори над този покъртително ужасяващ в степента си на израждане Дефект. Защо се рее? Защото се е справила с Дефекта веднъж завинаги – затова! Защото е сложила Кръста на всичко! Защото и-ма-шеКръст и Той направи Нещо. За него пиша друга книга.

Любим момент със супермена? Когато го зарадвахме. Знаех, че обича ракия. Затова му донесохме един литър от татковата, 3 годишна отлежала, кайсиева, от дъбовото буренце. Как я гледаше като съкровище – с грейнали очички. Каза, че си пийвал по мъничко всеки ден, да си има за дълго. Такава наслада се четеше в очите му като ни благодари (на мен и Ники, заедно му я дадохме). Искам да остана тук, в този момент и в нищо друго. Другото си е за него, за лично ползване. Всеки преди да срещне Единствения се изживява като господар на личния си живот. И всеки има право на него, дори и той да е безбожен. Няма да си дава душата на мене, в крайна сметка, а на Бога. Ама не онзи от хартията, ами Онзи, дето само Той се знае какъв е. Хората не сме вся и всьо. Хубаво е да го знаем.