и Москва, Ел Ей, накратко: от широкия бял свят

Едно лудо момичешко приятелство и едновременно с това едно много полезно за мен взаимоотношение, което ми помогна да надскоча повечето от човешките естествени реакции. Какво имам предвид? Докато бяхме заедно, всичко беше както ще го прочетете малко по-долу. Но след известно време, започнах да виждам един начин на живот, ценности и търсения, които се отдалечаваха от това, което аплодирам. Всъщност винаги имах това грахово зрънце разминаване под дебелите пухкави розови дюшеци на нашето щуро приятелство. И знаете ли в края на краищата какво реших – да остана верна на красивото, на общото, на доброто. Всеки има право да живее живота си със своето разбиране за него. Никой не дължи отчет на никого. Ако хората се разминават на някои нива, но се намират в други, според мен трябва да продължат напред с добри чувства в безопасен  за красотата на отношенията периметър на лично пространство.

Ето портрета на Ленка от времето ни заедно със завършек от сегашния ми поглед над преживяното.

Леночка моя! Отлагах и отлагах написването на тази глава и я оставих за последно, защото не мисля, че мога да дам думи на това, което преживяхме заедно.

Първата ми среща с Ленка беше, докато пиехме чай с Вита и Лев. Дойде до масата ни, за да поздрави единствените рускоговорящи на кораба. Усмихна се в цялото си очарование и за 2 минути изля толкова искреност и то с такава сила, че Вита и Лев не можаха да го поберат. Възрастните хора, поради големия си житейски опит, даващ им донякъде измамното, донякъде реалното чувство, че са видели всичко под слънцето, не обичат много-много младоците, които се изхвърлят.

Втората ми среща с нея беше, когато я видях с очи по-тъжни от тъгата. Стоеше на работното си място (фотограф), а беше на вселени далеч от всичко, случващо се покрай нея. Спрях, усмихнах ѝ се и ѝ казах, че винаги може да си поговорим, ако иска. Тя каза: „Добре, хайде утре да закусим заедно“. И се почна. Сподели ми всичко, всичко, всичко – от цялата си мъка и разочарование от това, че е на място, което не е за нея, до плановете ѝ за бъдещето, нещата, в които се вижда и които наистина ще я направят щастлива. Продължи да ми говори за книгите, които са препотвърдили мирогледа ѝ, сподели ми новата си тайна любов. И цялото това за час, после трябваше да бяга на работа. Жени, такива сме – професионалисти в това да си изкажем майчиното мляко за колкото и  време да имаме на разположение. От този ден нататък, 2 месеца, всеки Божи ден, всеки свободен час, хванати за ръце, прегърнати приятелски, в замълчано плажуване на карибски плажове или екзалтирано дивеене, в сълзѝ от миналите драми и урагани от настоящи смехове, нашата история се пишеше – с рижаво като косите ѝ мастило по златисто тюркоазените страници на небесно момичешките ни душички. Бяхме като на 12 с първа истинска приятелка – еуфорично и класично, фантастатично, романтично – като от роман на Остийн.

В Ленка женското е надминало предела си. Руската лирика и молдовската лудост се ръкуваха здраво, създавайки комбинация, която е много близка до моята (поет и революционер). Нежното и дивото ведно – да живей,  живей! Страшен русофил е. Може би не това е думата, защото тя се смята за рускиня, макар да е молдовка. Чувства се част от голямото руско семейство на бившия СССР. Пък и е живяла в Москва с години. Там е направила първия си бизнес, но го продала, за да се премести в Щатите – отесняла ѝ Русия, искала да опита и живота във Америка. Няма да забравя начина, по който ми обясняваше какво се случва в душата ѝ всеки път, когато пее руския химн заедно със стотиците хиляди на Червения площад по време на парада за Деня на Победата. Начинът беше този: както си седеше до мен (в LIDO, на нашата маса) и ръкомахаше обяснително за това колко е голям площада и как ехото носи гласа на хилядите, плачейки и смеейки се едновременно, тя ставаше и просто го запяваше – химна на Русия, тук, на американския кораб посред всички американци наоколо. Пееше го с онзи единствено и само руски вид на патетизма, за който съм сигурна, че и светът да изчезне, той ще остане. След ревовете по Великата Отечествена, „белязала завинаги всяка руска душа с рана, обречена да не зарастне“, както клиширано заключавахме, ставахме рязко от масата и си вземахме сладолед – да не загинем в скръбта. И тя като мен не я обича и бяга от нея в констнатното надмощие на удоволствието живот.

Винаги ѝ правих кафе – с мед, сметана и мляко. Харесваше ѝ моята комбинация. Научи ме да не ям свинско. И да намаля месото до минимум. Тя определено е доминантна персона, но простено да ѝ е, млада е още, има да се учи, като всички ни. Дано се научи, обаче, защото това определено би я спъвало, и то в най-значимите за човешката душа елементи на живота. С Ленка сме си казали всичко, не е неетично да споделя нейните настоящи „какво още да добавя?“.

Тя извади от вътрешния ми джоб нещо, което бях забравила, че е там – това, че понякога приятелите ми действат отдалечително. Не буквално, но на някакво много вътрешно, лично ниво. Разбрах, че може да ти е чудесно с някой, да си прекарвате повече от прекрасно всеки път и пак да предпочиташ да си обратно насаме със себе си. Не знам как да го обясня. Толкова ли пък съм единак? Мисля, че най-разумно ще е да правя като Сава – да си давам тишина и да си вземам моята си доза самостоятелност, без която изпадам в клаустрофобия. Наистина близкия контакт притиска. Колкото и да е приятен. Същото се получава и с Ники, като ме прегърне силно. Получавам паник атака от „клаустрофобично“, както наричам това чувство и моментално го отблъсквам да имам простор около себе си, да мога да движа гръдния си кош, да дишам. Явно съм такава не само телесно, но и душевно. Но Ники никога не ме карал да се чувствам на тясно. Той е най-широкото ми място за летене. Само заради физическия аспект на клаустрофобията ми дадох този пример.

Добре, какво да кажа в заключение относно „Ленка мания“, както озаглавих един от албумите ми с Леночка във Фейсбук? Ами това:

Аз обичам да се предавам на любовта наистина изцяло. Много съм искрена и открита. Честно, всеки път. До край съм отворена. Но понякога, когато нивата на зрялост са направо противоположни или се получи онова генерално разминаване на ниво морал и цялостно отношение към света и хората, е,  уморявам се. Най-вече от неразбирането на отсрещния на това коя съм, защо съм, какво ценя и какво откровено ме отблъсква. Хората, особено когато са млади, са толкова пленени от себе си, толкова несенситивни за нищо, извън тях. Това е едновременно и бреме и храна за силните духом. Друго подобно на това състояние, с което съм се спъвала в приятелство, е да не можеш да приемеш различието и да си дружиш с човека, въпреки че не сте съвсем еднакви. В този случай говоря за малките разлики, не за големите. Това да трябва да се уеднаквим, да трябва да се омешаме един в друг, защото сме били приятели, ми е голяма мъка. Първата ми реакция е: „Беж, лиске, да бягаме!“ Но после решавам, че и от това няма да бягам. Напротив. Кольо Фичето приветствам – майстора на мòстове! Затова ще продължавам да отдавам на другите това, което не се отдава на мен, но, дебело подчертавам, в безопасна за мен самата мяра, защото мярата, баланса, хармонията, дори в контрапункта – това за мен е определящо.

Така че, Ленка – живей, момиче, лети, търси, намирай се. Но преди всичко намери устойчивостта на истински значимото. Аз ще продължавам да съм си това, което съм – жена на място, която вижда всичко, има мнение, и никога не казва „да“ на „не“-то си, нито „не“ на „да“-то си.

Любимият ми спомен от всичките любими с нея? Случи се на крепостта. Пространството е обособено като красив площад с кокетни артистични ателиета и няколко весели карибски бара. Всичко е изпипано с много и все добър вкус. Беше около 10 вечерта. След час и нещо в  любимото ми магазинче за холандска керамика и сувенири, се прибирахме към кораба. А след дегустацията на не знам си колко вида ликьори „Кюрасо“, естествено бяхме леко нахихиканки, с лепкави усти, шоколадово-кафени-кокосови-анасоново-синьокюрасовички, сюрреалнички такива. Беше шумно от препълнените ресторанти, миришеше на вкусно, хората се наслаждаваха на лятната си нощ. Каза ми да си затворя очите и да вървя ръка за ръка с нея. Заизкачвахме стълбите на крепостната стена. След няколко крачки ходене вече отгоре, спряхме. Ленка пусна ръката ми и каза: „Щась, открой глаза!“. Озовах се лице в лице със заспалия открит океан, луната, нейната пътека и гигантския ни кораб, в целия си нощен блясък. И тогава, като че ли всичко ми изчезна – и океана, и светлините, и звуците, и Леночка дори. Онемях. Можех само да се чудя – къде съм, с Кого съм, защо съм…

Не знам и не искам да знам как така съм била обдарена в този мой мъничък живот с толкова красота за сърцето и очите ми. Но понякога само плача, плача… Мълчим си един на друг и се разбираме. Аз, мъничкото Зори и Той, Големия, но седнал до мене Бог – виждам ни като 10 годишни хлапета, усмихнати такива, загледани уж напред в красивото, а всъщност в себе си. Аз обичам да се наслаждавам. И на Него това му е любимото. Може би затова така си пасваме.