Познавах Марди от 2 месеца. Никога не споделяше лични неща. Свирихме и пеехме заедно всяка седмица, молехме се, общувахме си на по чай на среднощна вечеря след църква. Веднъж, по време на една от тези срещи, някъде към 2 посреднощ, когато повечето приятели се разотидоха да спят и останахме само Рубен, Веро, Марсела, Марди и аз, той започна да говори. Просто така, изведнъж. Умълчахме се и го заслушахме. Говори може би половин час, през който ни за миг не си помислих, че това е супер историята, която непременно трябва да напиша тук. Нямам го това хищническо писателско нещо. И слава Богу. Аз съм в момента и го преживявам – там с човека, който ми говори. Нямах никакво намерение да напиша каквото и да е от личния живот на моя приятел първо, защото той е свещен и неприкосновен, и второ, защото споделеното от него беше непоносимо тежко. За моя най-голяма изненада, самия Марди, завърши разказа си с думите: „Напиши историята ми, Зори. Сложи я в твоята книга.“ И ето, приятелю, тук е. Но само защото ти го пожела.
Марди е филипинец. Трийсет и няколко годишен. Нисичък, като почти всички тях. Изящно лице, хубава коса в модерна прическа, най-чаровната усмивка, супер тяло, стойка – един мини манекен. Ходи винаги добре облечен, с вкус. Абе, красавец. Работата му е да разнася нарязаните вече зеленчуци от кухните до сaлатния бар в LIDO. Сигурно прави още 100 неща, но това е едното от тях, което знам. О, сетих се и още нещо – невероятен е в карвинга! Показвал ми е шедьоврите си върху разни видове тикви, дини и всякакви плодове и зеленчуци. Фантастични! Той е организиран, подреден, целеустремен, не можеш да го разфокусираш. Супер забавен, не просто усмихнат, а смеещ се. Душата и сърцето на компанията. Непрестанно раздава нежност и грижа. Зад цялото това весело нещо знаех, и знаех, че стои някаква тайнствена и много тежка история, но чак пък толкова трагична, не предполагах.
Марди е влязъл в църква преди около 10 години. Бил е водач на хвалението, другояче казано „фронтмен“ на църковните музиканти. Предан на пастира си, който всъщност го е довел до Вярата. Безрезервно почитащ го, като свой духовен баща (*и възрастово пастирът му е на годините на баща му). Жени се Марди. Ражда му се дъщеричка. Детето расте, църквата също. И не щеш ли един ден водачът на хваление намира в собствената си спалня жена си с пастира. Църквата отдавна говорила, но Марди отричал. Е, видял с очите си. Жена му го напуска, отвличайки дъщеря им без да остави никаква бележка къде са, що са, с години. Марди пък напуска църквата. В тоталното си разочарование от Бог (да го питаш какво му е виновен Бог, но както и да е), се отдава на всички възможни греховѝща, за които и най-развинтената фантазията ще се окаже бедна. Пиене, мъже, жени, наркотици, обири – всичко от-до и наобратно – неща, за които има ужасяващи, но смътни спомени. Скита се с години, живее на улицата или където завари, дрогиран, пиян – повечето време му се губи. Не щеш ли, по някое си време жена му го намира и му казва, че дъщеря им (по това време 7 годишна), откакто са напуснали дома си, не може нито да яде, нито да спи, само плаче за баща си. Състоянието ѝ се влошило дотолкова, че лекарите я диагностирали с най-тежка форма на депресия и накарали веднага да съберат детето и баща му. Марди ги приел обратно. Но не и преди да научи, че жена му е бременна от някой си, с когото живеела, откак напуснала мъжа си. Казал ѝ: „Добре, съгласен съм да започнем от начало, все едно нищо не е бѝло. Ще спра всичко – наркотици, алкохол, ще стана нормален човек. А бебето ще отгледам като мое“. И заживели… Което се прави как?! Един Бог, и един Марди знаят. Каза ми, че докато жена му била бременна, най-трудно му било да обича бебето, което постоянно му напомняло за скверната ѝ изневяра. Но в момента, в който Джони се появил на бял свят и Марди го взел за първи път в ръцете се, сърцето му се обърнало. Той вдигнал бебенцето към Небето и казал: „Боже, ето моя син, благослови го!“
………………………………………………………………………… това е редът, в който рева………………………………………………………….
Продължавам с нещо още по-покъртително и от това дотук.
Марди и жена му са имали освен тази си дъщеря, още една, родена с порок на сърцето. Починала е много мъничка. Не стига това. Още… Малкият Джони последва съдбата ѝ. Почина миналата пролет на 5 годинки. Да погребеш две деца… Да прибереш жена си бременна от друг. Какво сърце се иска за това?! Божието.
Бях до Марди през най-тежките му дни – докато се бореше за живота на сина си, когато го загуби и още по-тежките – след като Джони вече не се гушкаше в прегръдките му. Детето си отиде, но трябваше да опазим Марди. Трябваше да опазим разсъдъка му. Трябваше, заради дъщеря му. Тя трябваше да има баща! Той ѝ е длъжник до края на живота си. Защото в крайна сметка тя е тази, която е спасила душата му от пропадналия му живот. Нейното детско сърце е викало към него макар от километри, макар и само 7 годишна. Тя го е измъкнала от улицата и го е прибрала у дома.
Марди извърши и този подвиг – да се събере, да се съвземе и да продължи напред, въпреки желанието си да си отиде от този свят и да си почине от всичката му тегота. В момента е на плаване. Отново е на работа. Прави всичко, за да подсигури единственото си вече дете.
Ужасът е, че жена му отново е с „пастора“. Дори по време на трагедията. Никога не са се разделяли, всъщност… На всичкото отгоре и това е трябвало да констатира. За втори път…
Нека бъдем практични. Да оставим емоциите настрана. Първо, като тръгнат да се женят, хората си правят генетични изследвания. Ако излезе нещо, се решава ще се вземат ли при този факт. Ако да, добре. Но здравият разум говори: не правете деца! Осиновете, ако трябва. Но не правете увредени деца! Жена му на Марди е била тази с дефектните гени. Цяло чудо е, че дъщеря им взема гена на баща си и е жива и здрава. Но другата им дъщеря и сина на жена му от не знам си кой мъж? Диващина. Това е. Не говоря за Марди. За жена му. Диващина, безумие и тотална безотговорност е да правиш секс с когото искаш, да правиш деца на всичкото отгоре, и то увредени, да ги погребеш и да продължиш по същия си път. Диващина е да си пастор и да причиняваш това на един безкрайно чист и отдаден на Бога човек. Но дори дивакът е човек. Това е повече и от диващина. Това е нечовешко. Това е демонично.
Моля се Марди да стои здраво с Бог и с разума си. Той не иска да напуска жена си. Иска дъщеря му да си има майка и семейство. Не черни името ѝ, каквато и да е тя. Когато детето стане пълнолетно, тогава ще си покаже „а сега накъде“. Ужасно много искам, искам, искам той да тръшне зад гърба си бремето на този уродлив брак и да погледне напред за нещо истинско за себе си за оставащите му години.
Обичам Марди, но Бог го обича повече. Той знае какво да направи със сина си. Не е за мене да нареждам така или инак. Коя съм аз? Ще стоя до него и ще го подкрепям. Това поне мога да направя.
Не очаквах да видя Марди отново толкова скоро. Но се случи. Бог ни събра през февруари 2020. Корабите ни акустираха един до друг в Аруба. Излязохме двете с Марсела за половин часова среща с него, колкото да седнем на една пейка, да се държим за ръце, Марди да ни сподели какво прави сега, да се благословим един друг през сълзи и да се разотидем неразделни. Колкото и да не искал, пак събира църква – и то каква: мюсюлмани, католици и протестанти заедно в хваление към Исус. Дали са им кино-залата. Направили са си във нея Царството Небесно. Не са двайсестина човека, както бяхме преди, а огромно събрание.
Последните думи на Марди преди да наведем глави и да се помолим на раздяла бяха:
„Аз съм като комедиантите, Зори. Може самия аз да не съм щастлив в личен план, но не мога да спра да изливам към хората щастието, което Бог ни е дал в Негово лице.“
0