– хората от Видин, с които се запознах във водата на о.Халф Муун Кей. Малко по-големи са от нас с Ники. Абсолютни добряци, съвършено чистодушни (това е като чистоплътни, но за душите се казва чистодушни;), дълбоки, истински, търсещи, намиращи, четящи, супер интелигентни и точно толкова простосърдечни, не надути – моят идеал за приятни хора. Прекарахме 2 часа и те ни бяха малко, затова се уговорихме да пием и кафето си заедно, но този път по женски, само със Силвето, а Мишо да си се разхожда – той много обича да се движи.   

И ето ни пак заедно, в 16:00, в Еxploration’s Café. Споделихме от иглата до конеца. С хора като Силвия сближаването е неизбежността, самата тя. Такива души са като бахамска вода – прозрачни и солени – носят те в себе си и ти е леко, безтегловно. Солта е вярата, смисъла (нали съм казвала или не съм, забравих). Затова и се оказахме така свързани. Никога не бих предположила, че Силвия е шеф на огромна IT компания с годишни седем-осем-цифрени приходи, от които свят да ти се вие. Пред мен стоеше една „обикновена“ на пръв поглед, но необикновено мъдра жена, за която по-скоро бих помислила, че е писател или философ, може би учител – така или иначе нещо в сферата на образованието и културата. А тя се оказа мениджър от много, много висок ранг в една от най-печелившите индустрии. Блазе на подчинените ѝ и на собствениците на компанията, че имат такъв човек за шеф. Определено е придобивка, за което и да е общество. През цялото време, докато разговаряхме не спирах да се възхищавам на всяка следваща нейна дума, но не толкова на думите, колкото на духа зад тях – този съвършен баланс между прозрение и смирение, които заедно правят истинността идеално видима. Разбрахме се без думи, че ще сме приятели завинаги. Знае ли човек къде ще срещне най-близките си хора?

След два дни, в Козумел се уговорихме се да прекараме деня на Paradise Beach четиримата с Ники.

Този път aкостирахме на Punta Maya. Това е по-оживеното място. И е по-близо до плажа, на който щяхме да ходим. Пълно е с магазинчета около площада – десетки, за всичко, което се сетиш. Прецапахме набързо по сенките, че жегата беше достигнала до мор, и се озовахме в таксито за мечтания плаж. Ние си го знаехме от предния път, но искахме да го покажем и на Силвето и Мишо. Те са наясно с прелестите, които тропиците могат да предложат – пътуват доста, обиколили са къде що може по планетата, но при все това останаха приятно изненадани от мястото, което избрахме за прекарване на съвместния следобед.

Настанихме се на шезлонгите в палмовата горичка. Веднага поръчахме и питиетата. Към таксата за вход бяха включени три. Спрях се на коктейл сервиран в кокос – няколко тропически фреша, бял ром и кокосово сорбе. Лежейки си така разглезени, блаженствайки по всички начини, с поглед в зеленото на ветрилата-палми, по чиито клони причудливи птици с шарени пера и дълги лъскави опашки си играеха със бриза, полюшващ песничките им насам-натам, се чувствах като в илюстрация от детска приказка за далечна земя. Само че сега не е далечна – аз съм в нея! Един въпрос се въртеше като латерна във съзнанието ми: „Защо аз, защо аз…?!“, но по онзи, хубавия начин. Къде съм?! Някой да ми каже! Над мен не са широколистните познати, а орехи кокос. Наоколо тела като от Холивуд. Навред звучи испански, а ритъмът от караваната за такоси е като за танци в Рая. И се чувстваш друг, като че ли и ти си някакво чудато, някакво различно от обикновеното си „аз“ – другопланетен, пришълец от „Хубаво ни е така“. Не казах нищо за хамаците във всички цветове и за най-разкошното карибско синьо на морето, в което се наплувах донасита – сам самичка, на другите не им се мокреше. Ники си поспа, Мишо и Силвето си мълчаха усмихнато. Всеки си получи своето. А като се събуди Ники и се разприказвахме.

Живели са не знам си колко години в Южна Африка по време на апартейда. Било е нещо страшно – трупове по улиците, докато си водиш детето на училище, оключени зад дебели и високи оградни стени. Добре, че са емигрирали в Канада. Там пък друго ги е сполетяло. Мишо за малко да загуби живота си по време на сърдечна операция, но с Божията воля и молитвите на Силвия е оживял по чудо от клинична смърт. За да избегнат доколкото могат стреса, са си купили къща насред красива гора, където живеят и до днес. Пътуването им е хоби. Оползотворяват всяко свободно време в запознанство със следващата си дестинация-мечта.

Но не беше само тази среща с тях. За моя най-голяма изненада, денят все още имаше да ми сервира. Отплаването от Мексико е винаги късно – някъде след 23ч. Насладих му се не от къде да е, а от верандата на Мишо и Силвия, чиято каюта е на 11 палуба – най-високата! Посрещнаха ме със студено бяло винце, сиренца и плодове. Настанихме се на удобните кресла и така, целувани от нощния ветрец и вълшебното отдалечаване от сушата, се отдадохме на сладки питанки и още по-сладки отговарянки на всичко философско на света и световете. От време на време излизах от дълбокия разговор и потъвах в дълбоката нощ пред очите ми. Къде съм аз?! Между Юкатан и Козумел! Душата ми се сливаше с мистериозния Атлантик, поръсен със броката на милион звезди, палаво блещукащи по хоризонта с чезнещите светлинки на острова. А влагата във въздуха и топлотата му – омайващо гальовни! Реех се високо горе, над света, на килимчето от шехерезадените нощи. Как исках и Ники да е тук.

След дълги разговори за какво ли не, някак си безгласно стигнахме до извода: „Въпросите и отговорите не са най-важните“. Те старателно опитват да раздалечават близките. Има близости, обаче, които и атомната бомба няма да взриви. Такава си е нашата със Силвето и Мишо.