охранителка тук, с която се сближихме още на Ню Амстердам. Имах радостта да изкарам още един тримесечен карибски рейс на Конингсдам. С нея, както и с Маризон, Марика, Геде, Хери и Фадхи отново сме заедно. По принцип ги местят всеки контракт на различен кораб. Но ето, че навъртях вече толкова стаж, че хората започнаха да се повтарят.
За съжаление, мъжа на Руби, Сачин, за първи път от 10 години, не беше заедно с нея на работа. Назначен е на друг кораб, което е голяма мъка за моята нежна приятелка. Затова я утешавам – доколкото мога, поне с присъствието си. Виждаме се почти всяка вечер в PO (мястото, където част от екипажа се храни) и после отиваме да пием чай в Crew Mess-a. Руби е буквално физическо копие на баба ми Данка от времето, когато беше млада. Толкова закръгленка и пухкава – да я изядеш! С най-сладкото лице, носле, брадичка и устичка, и с големите индийски топли очи, гримирани винаги с черен молив отдолу и отгоре – още повече да грабват! Красавица! Всички я обичат. Всички я знаят. Даже капитанската жена, с която от 10 години не се бяха виждали, като я видя: „Рубиии!“ Как ѝ помни името? Да не говорим за постоянно прииждащите от екипажа, които още като влязат на кораба, а тя нали работи на входа, като охранител: „Руби! Руби!“ Всеки вика „Руби!“ Веднъж ми каза: „Толкова много хора ми знаят името, а пък аз не ги помня, честно. 10 години плавам вече, толкова народ ми мина през очите, как да ги запомня?! Ама те ме помнят, ха-ха-ха! Малко ми неудобно.“
С Руби получавам онази доза истинност на „малките“, но всъщност велики неща, които ме правят все по-зряща. Тя е човек, от чиито ценности се уча. Добре, как ви звучи това: „Виждаш ли, Зори, Нага (над 60-годишен охранител, но всъщност светец, за когото ще пиша след малко) всяка вечер вместо да си отива в кабината и да си легне, да си починат кокалите му от целия ден стоене прав, понеже знае, че аз не мога да се прибера в каютата, заради съквартирантката ми, с която не може да се излезе на глава, а и най-вече защото Сачин ужасно ми липсва – ето го, от 5 и половина, като свършим работа, до 10 и половина вечерта ми прави компания – тука, на стола, всяка вечер. От 10 години работим с него. Той ни е като баща – на мен и Сачин.“
Когато вечер слизам на палубата на екипажа (те не са допуснати да ходят в пасажерската част) и вечерям с тях, натоварвам най-много от Небето. Да, да – там долу е Небето – долу, най-най-долу, на „дъното“ на най-високото.
Гледам, гледам, и не спирам да се възхищавам на това как приятелите ми индийци наистина се чувстват и държат като семейство. Събират си масите, столчетата, хапват заедно (с лъжица и вилица, не с нож и вилица, такъв им е тертипа, или направо с ръце), споделят си днешния ден, тъжат заедно, смеят се, бутат се, клатят главички по индийски. Хора на ръководни постове, с по не знам колко нашивки, шефове, но тук, сред своите – човечета. Шапки долу! Ами индийските партита? О, не! Не мога да изпиша всичко, безконечно е! Тогава корабът ни е Мумбай – с танците на болувудска музика, с къритата, саритата – всичко. А десертите им, Боже, равни нямат! И само те не лютят J
Сега се сещам, ама смътно, че май някъде много нагоре, в галерията с приятелите ми от Ню Амстердам писах за Руби. Ох, изгубих му вече дирята на всичко. Нищо. Само това казвам и край. Решено е: Руби ми е родничка сестра. Семейство. От любимия ми вид е. Скъпоценност. Ами да – Рубинче!
0