ПОЛ, ШОТЛАНДИЯ

Строен, добре изглеждащ джентълмен белокосо превалящ 60-те. Имах две срещи с него насаме. И двете „случайни“.

Първия път го засякох на излизане от магазините. Търсеше хубаво кафе. Точно за натам се бях запътила и аз. Опашката беше достатъчно дълга, за да ни предостави нужното време да си поговорим и дори да насълзим очите. Той ме пита защо съм толкова щастлива. Ей-така, директно. Обичам такъв тип разговори. По същество. В десятката. Споделих му, че бях натурален перманентен депресант, но в един определен момент присъствието и отношението на Бог към мен станаха дотолкова осезаеми, че оттогава насам съм все такава – наистина щастлива. „Дори да няма никой и нищо – само това отношение и аз – имам всичко, нищо друго не ми трябва“ – така му казах. Това „всичко“, обаче ми прибави и всички останали неща, които нас хората ни радват. Докато му говорех, той почервеня, очите му се напълниха със сълзи и се стигна до до изваждане на носна кърпичка от джоба на сакото. Да я извадиш за случай като този – прекалено истинско. Не очаквах от деня такъв подарък.

На другия ден пристигнахме на Халф Муун Кей. С една от първите лодки се озовах на брега. И тъкмо стъпвам на пясъка, кого да гледам: Пол. Все едно сме се уговорили. Плажът не е малък, така че точно в този момент и точно на това място да се намираме и той, и аз – никак не ми се видя случайно. Много се зарадвах, защото исках да си продължим разговора от вчера. Той искаше да знае какво ми говори Бог. Настанихме се на пъстра сянка под нежните дървета до шарените вилички и си заразказвахме. 

Той има солидни теологични познания, включително и на оригиналните езици. Беше ми приятно да си разговаряме. По думите му „не е вярващ“, но е вещ в материята. Каза, че тъй като Бог не е обект на доказване, не може да приеме Неговото съществуване за реалност. Каза, че е моделиран да борави само с факти, а фактите са доказуеми. И понеже Бог не е факт, той не може да Го приеме за съществуващ. Отвърнах му, че това е най-красивото в любовта – излишността от доказване. Тя не е научен обект. Тя се усеща – ежедневно, ежесекундно. Тя е духовно и душевно преживяване, извън сферата на всякакви лабораторни експерименти. Дори е обидно да се говори за нея като за нещо, което трябва да се доказва. Казах Му, че Бог може единствено и само да се изпитва, опитва, преживява, като яденето и пиенето, като правенето на любов, като гледането на Северното сияние. И тогава Пол ме разбра и ми сподели своята вяра.

Каза ми: „Аз нямам лични взаимоотношения с този твой Бог, Зори. Но разбирам за какво ми говориш. Моят Бог е този, който е направил Северното сияние. Къщата ми е на място, откъдето вечер аз го наблюдавам. И когато светлината заиграе по небосклона, аз онемявам и изпадам в любимото си състояние – да боготворя този, който е направил тази красота. Тогава знам, че има Някой, който стои зад всичко това и Той има изключително отношение към красотата. Също знам, че е съвършен, макар и този свят да не е съвършен, не знам защо. Не мога да повярвам като теб, че няма ад, че Христос го е опразнил, защото аз искам садистите и убийците на деца и изнасилвачите да си получат заслуженото, но бих искал да има място, където няма никакво зло и вярвам, че има такова място и че аз мога да бъда там не заради нещо друго, а защото много искам да видя този, който е направил Северното сияние. Някак знам, че Той също иска да ме види и че като умра, ще отида точно там, при Него. Мисля, че тогава ще мога да преживея това, което ми казваш, че преживяваш сега. Но тук не знам дали ще мога.“

Как да продължа…? Сълзите ми се стичат по лицето ми. Това е един от онези най-истински, дълбоки мигове на святост, когато усещаш Бога повече от дишането си. Няма думи, с които да боравя, опитвайки се да ви кажа какво означава за мен споделеното от Пол. Това е най-най-най-интимното усещане в човека – неговата пъпна връв към Бога. На цялата свещеност аз отреагирах по стар евангелистки маниер – „насърчих го“ да се свърже с Бог и тука на Земята, да поговори на Този, който е направил Северното сияние. Ах, да не бях! Но навиците са лепкаво нещо, няма отърване. Да, нищо лошо не съм казала, но думите ми развалиха момента. Ужасно съжалявам. Трябваше просто да замълча и да преживея красотата на Пол, не да му набутвам моята. Каква небесност има в дълбоко личното усещане на нещата такива каквито са за теб, не за другите… Мислех, че отдавна съм скъсала с убеждаванките, но ето, че се издъних. Мислех, че знам, че те са първо невъзможни, а преди това грозни. Но явно не съм го знаела от опит. Е, днес го научих. Да, хората имат нужда да научат колко много Бог ги иска. Но понякога, в моменти като този, няма нужди, няма нищо. Според мен Пол абсолютно незаслужено се отъждествяваше с невярващ. Той си имаше всичко. И неговото всичко беше по-пленително и от Сиянието. 

Ние сме едно и също

мънички парченца огледало –

правим зайчета един на друг.

0
(Прегледи 70, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..