Тя китайка, той индонезиец. Срещнах ги, докато свирех един следобед на рояла в Ocean’s Bar. По това време там няма никой, което ми дава идеалната възможност да се насладя на любимата Yamaha. Те дойдоха, заслушаха се прави за двадесетина секунди и веднага се настаниха на креслата, като на концерт. Мислеха, че е програма. Аз станах да им кажа, че това е репетиция, но тя ми отвърна:

– Нищо, нищо, не спирай! Харесва ми как свириш. Аз също бях пианистка навремето.

– Така ли? Ами добре, ще ви посвиря.

След бурните им аплодисменти отидох да ги прегърна и ето ни вече приятели! Прекарахме остатъка от следобеда заедно. Уговорихме се да обядваме по женски още утре в Dining Room. 

И двете бяхме точни. Тя е една такава припряничка, все бърза, ухиленичка. Нещо като Альонка, но в китайски вариант. Хвана ме подръка и прелетяхме до местата си. Сподели ми цялата си история. Обичам хората да ми разказват. Особено, когато в тяхната малка човешка съдба е вплетена голямата на света. Такива са историите и на моето семейство – от края на Втората световна война, от времето Първата световна, че чак до Турско знам следата на родовете, от които произлизам. Никога обаче не бях слушала историята на човек, лично преживял Китайската културна революция. Ето, днес станах свидетел на една такава. Елън ми я подари. 

Когато била малка, един ужасен ден, у тях са нахлули войници и насекли пианото ѝ с брадви. После го запалили на двора, заедно с всички ноти на майка ѝ. Изгорили всичките им книги, цялата библиотека. И ги заплашили, че отсега нататък, който свири класическа музика или чете „капиталистически книги“, ще бъде обявен за враг на народа (равносилно на смъртна присъда). След революцията семейството ѝ се преместило в Хонг Конг. Там завършила образованието си. С Енджи били състуденти. Неговата история е на бежанец от Индонезия. На 17 години напуска страната, като са го задължили да подпише декларация, че никога няма да се върне в нея. Оженили се още в колежа. 22 години правили техен бизнес в Хонг Конг и така успели да образоват единствения си син и да спестят достатъчно, за да живеят добре, според думите ѝ. Най-ме зарадва това, че синът им също е пианист. Не професионален, но всеки ден свирел, до ден днешен. Ето, че пианото не е престанало да звучи в нейния дом. Колко прекрасно е това?! Синът им, обаче, емигрира в Канада, където се установява на добра работа и създава семейство. Останали сами в Хонг Конг, след няколко години Елън и Енджи го последват, като разпродават всичко, за да се установят във Ванкувър, в Барнъби квартал, на 20-я етаж в една от луксозните жилищни сгради там. Голямото чудо в цялата история, обаче, е как преди няколко години тази жена оцелява след рак на гърдата в 4 стадий „по Божия промисъл“ (както се изрази) и с помощта на специална комбинация от билки, които нейния доктор по китайската медицина ѝ предписал заедно с акопунктура. А Енджи пък, е с 4 байпаса. На 75 са, а изглеждат на 55. Имат онова свято отношение към живота, което най-много ценя – тотално независими от злото. Не са слепи за него, нито са лишени от него, никой не е. Но въпреки всички лични неща, които ми сподели и които наистина са меко казано ужасни за преглъщане, тя ги приема с огромни дози смях. Да, смях. Разказва нещо ужасно тъжно, а изведнъж започва да се смее от все сърце, все едно е казала някой супер смешен виц. И после пак продължава. Как дори на трагедиите се смее… Виждали ли сте такъв човек? Изключая Мимито от Силистра и аз, самата, други не познавах. Но ето, че имало. Това са хората не от тук – от Там. Те никога няма да дадат значение на нещо, което съществува само временно.

Да не пропусна изключителното в първата ми среща с Елън. Щом ме видя с нотите, се присегна към тях, взе ги и започна да ги гали. Докосваше ги, както се докосва свещена реликва. Усмихваше им се, гушкаше ги, притискайки ги до гърдите си със затворени очи и поваряше името на автора и заглавието: „Шопен, валс. Валс от Шопен. Шопен…“ и се разсмиваше от дън душа. Момиченцето, на което са изгорили нотите, ето го пред мен. Само че този път все едно си ги беше взела от огъня – непокътнати. Това излъчваше Елън – това, че никой и нищо не може да ѝ вземе нотите. Пред мен струеше оригинала за радост – чиста, не доминираща – радост без надмощие, просто радост, без примеси. Децата в нас да са живи, Господи, децата!

Като видя, че имам няколко екземпляра от валса, ме попита може ли да задържи единият. Споделих го с нея на мига, като на гърба на моя тя написа техните контакти, а на гърба на нейните ноти, аз написах нашите. Мислил ли си е Фредерик, че ще събере китайка и българка някъде през 2017-та във Ванкувър?

А най-сладкото беше, че дори след като се сбогувахме официално последния ден, преди да слязат от кораба и да си отидат пеша до тях (на пешеходно разстояние сме от апартамента им, корабът спира в самото сърце на Ванкувър), ги засичах навсякъде по кораба. Поне още 10 пъти се видяхме, само за да избухваме в негово Величество Смеха! Що за „случайност“?! От 2000 човека само на тях да попадам, и те на мен?! Казаха една китайска дума за това, нещо като английското „serendipity“, невъзможно е да я повторя.

Дали ще ги видя пак? Предполагам да. Поканиха ни да си посвирим и у тях следващото лято, когато пак сме във Ванкувър. Искат да ни разхождат, да се забавляваме заедно (запознах ги с Ники.) Но вече престанах да мисля за следващите срещи. Оставам това на Иконома Време да отсъди.

„Ние сме корабните хора, пътниците са врабчетата на перваза ни.“