МОРЕПИСИ ОТ КРУИЗИ

ние сме корабните хора

пътниците са врабчета на перваза ни

 

Това е поглед

към едно създание, което би трябвало да наричам „себе си“. Хвърлям лъч към това „аз“, повече отколкото към дестинациите, обикновено естествен обект на пътеписите, не и в този случай. Мореписи са откриване – на света и мен, каквато съм си винаги – кристалният Джакомо. Всичко е на голо. И всичко е в движение. В стремглавото движение на постоянната ми вътрешна модификация; в стремглавото движение на събитията от живота ми, които галопират пред очите ми по-бързо, отколкото успявам да ги възприема; в стремглавото движение на моряка (в случая), който има само няколко часа на сушата да се поразтъпче, поразгледа, да събере спомени и да си тръгне. Тази делириумна забързаност ще усетите в скоростта ми на изказване, в прескоците от тук натам и наобратно, надругаде, наникъде или навсякъде. Търча. Хвърча. Живея. Но и паузирам. Едновременно. Притежавам любимата си способност да правя „стоп“ върху едничката секунда и да стоя в нейната прозрачност от смисъл, усещане и откровение. В цялата гигантска бързаница, тези мои стоп-секунди са утаили в съзнанието ми безценни по моята си скала фрагменти „извън Времето“ – съкровището на живелите. Аз съм за споделянето на съкровищата. Затова ги има Мореписи.

Донякъде те са история, но повече от всичко са обратното на разказ. Усещам ги като свещеното смълчание, като докосваща те тишина, като присъствие. В тях пулсират всичкото и нищото, наситили думите със съкровеността на отношението, повече отколкото с обичайността на емоцията или реакцията. В онова мое мъничко „аз“ от мореписа, наравно с безвремието, няма как да не се натъкна и на времето, което е достатъчно нахално да присъства, ръкомаха и събира погледите в себе си. И така времето и безвремието си партнират вътре в мен в някакъв необяснимо хармоничен контрапункт, прокламиращи всеки за себе си своята си необходимост в свят, едновремено съвършен и дефектен по дизайн.

Ами, ето ме: детето, което майка му насочи да развие таланта си на музикант (*Получих класическо музикално образование, за което ще съм ѝ признателна завинаги. Завърших пиано в Музикалното Училище във Варна и хорово дирижиране в Музикалната Академия в София. Имах отлични предложения за т.нар. реализация, но моментът от живота ми беше специфичен. Приключих с това, което се очакваше да бъде кариера още преди да е започнала. Малко след завършване на Консерваторията срещнах „любовта, без която не можем“. Оженихме се за нула време и не след дълго започнах да пътувам с него.), момичето от малкия град, озовало се в големия бял свят. Очаквайте безчетен брой от „Ех!“ и „Ах!“. Това са първите стъпки на човек, роден и отрасъл в социалистическа страна, зад желязната завеса, за първи път излизащ „навън“. Няма как да не е откриване на топлата вода. Ще има да се смеете… Но какво да се прави, животът не е един за всички ни. И точно толкова е един и същ отвътре.

„Видях свят!“ Всеки, който може да го каже е безкрано благодарен, че е отлетял от кафеза си. Моето отлитане стана възможно, благодарение на това, че се омъжих за моряк. Не беше нарочно, ще ме видите – идеалист, къде ти ще планира как да си намести пъзела.

Чакането на моряк и животът без него са болка, която изтезаваше душата ми с най-кошмарния инструмент – страха от неговата смърт. Изпращането му на рейс беше като изпращане на война, от която може и да не се завърне. Всеки път изживявах всичко от начало – на голо, на живо, без никаква упойка. Изпращане и чакане, изпращане и чакане. Дни наред с неговата пижама, от неговата страна на леглото, на неговата възглавница, с парфюма му в ръка… Героите на романтизма са тук и днес. Ето ме – автентичен екземпляр. Докато не получих обещанието: „Всеки път ще ти го връщам“. Тези думи ми донесоха непоклатима сигурност и покой. Хленченето си отиде. Не след дълго се отвори възможността и да пътувам с него. Тръгнах на мига, така че да не губим от заедното на нашата любов. И незаедното е любов, но тя пищи от искане. А заедната пее. Именно по време на разделите, обаче, осъзнахме, че най-съкровеното в нашето едно е това, че е неразделимо.

Да плавам с кораб си беше абсолютното предизвикателство. Дори не можех да плувам. Ужасявах се от вода. Давила съм се като малка и знам какво е усещането. Но както казвам в любимият ми цитат:

„Няма по-висока власт от любовта!

Тя е всемогъщата!

На нея даже и смъртта се покорява.

Желанията ѝ не козируват никому, на нищо, никога!“                                           

                                               Песента над песните 8:6 (Ан де Лесте версия)

На кораб имаш всичкото време и нищо за правене. Ако си придружаващо лице. Всички останали се пребиват от работа. Изключение прави капитана. Неговото бреме е отговорността. Видях отблизо как изкарват парите си моряците и каква е тяхната цена. Бях покрýсена. Каторгите не са отживелица – има ги и днес. (*Не случайно в някои държави труда на корабен механик и този на миньор са поставени в една и съща трудова категория.) Сто и петдесет милиона моряци отдават буквално живота си в грижа за семействата си, зачерквайки себе си, за да напишат с големи букви щастието на децата и жена си. Често жените и децата са от няколко разбити брака и стават сто гърла за хранене. Видях мъжете и съдбата им. Машини за пари.

Той работеше по цял ден, понякога по цяла нощ, стигало се е до 72 часа без прекъсване. А машинното отделение на кораба е една от най-животозастрашаващите среди за работа, предоставя хиляди възможности човек да пострада. Връщаше се като от бойното поле. Без подробности. Ужасни са. Нечовешката умора на лицето му е нещото, което се моля да заличим от живота си завинаги. Вече 20 години съм му жена и все още ми е много, много тежко да живея с това, което професията му определя като негов начин на живот. Но колкото и да му е трудно, той знае, че това е нещото, в което е най-добър. Не може да си представи да работи друго. Така че, аз трябваше да се приспособя. И може би затова започнах да пиша – като подсъзнателна реакция на себе- и него-съхранение – за да не мисля как ли е, с какво ли се мъчи сега, дали не се нарани и т.н. женски грижи, които с времето дисциплинирано редуцирах, заради преданата ми вяра в голямата картина, в която всички парчета от живота ни определно и предопределено имат своето място и смисъл. Нужно ли е да си отговарям защо и как прописах? Едва ли. Важното е, че с годините в мен се наслагва удоволствието да продължавам да го правя. Искам да оставя звук след нас, искам той да е красив. Ето толкова е просто.

Понякога се оприличавам на Андерсеновата Елиза от „Дивите лебеди“ – шия ризи от коприва. И си постоянствам в „шиенето“ вече повече от 17 години – резултатът: 12 „ризи“ (книги). В началото, докато го правех, мислех за бъдещите ни деца. Исках да знаят какви са били мама и тате преди да ги има, какво са преживели, как са се обичали, как са ги чакали. Писах и заради приятелите, които се вълнуваха и искаха да им разказваме за пътешествията си, за живота на кораб. Но как да преразкажеш 2, 4, 7 месеца живот?! Как да предадеш чувството да живееш в изолация от всичко и всички с дни, седмици и месеци извън цивилизацията, само 20 души на борд, всички те мъже, оскотели от желязото и от солта?! И аз, мадам, о, моля ви! С храна, която свършва на първия месец. После сутрин, обед, вечер – месо, месо, месо. Или пък храна има, но готвачът не става и ядеш 2 месеца сандвич с кашкавал от микровълновата. Но това е нищо. Да си дойдем на думата. За бурите.

На товарни кораби сигурността на екипажа не е приоритет. Приоритетен е товарът. Той трябва да пристигне невредим и най-вече навреме. Затова се правят ужасяващи престъпления срещу човешкия живот, чиято цена в търговската корабна индустрия е под тази на превозваната стока. Имаме поне 3 гарантирани смърти в бури, от които Бог ни е избавил не знам как, Той си знае. Три дена и половина слънце не се видя в една от тях. Нито слънце, нито звезди. Корабът е въртележка на ужасите, сгромолясва се с все сила в дъното на вълната, която след няколко секундно тресене като в земетресение извън всяка скала, го подема и издига до небесата почти вертикално, само за да я прескочи и да се забие с цялата си маса отново там, в адската ѝ паст. И така на всеки няколко секунди, на всяка следваща вълна, часове наред, дни наред. И движението не е само нагоре-надолу, надясно-наляво, а във всички посоки – усуква, гъне се, трещи, турбините на винта над водата вият умопомрачително, блъска и вибрира, скача и пропада, всичко се събаря, претълкаляш се нанякъде, вързваш се да не се удариш, няма сън със дни, със месеци (в мусоните), преместваш си матрака на пода, поне като паднеш да не паднеш от високо, предметите те удрят, няма укрепяне, няма нищо, всичко „ето хоп и свършва“, но слава, слава Богу, има Бог, който никога не свършва! Много от нещата ги спестявах, докато пишех. Както казва Ники за най-хубавите и за най-лошите работи: „Те са си за нас, Зоре“. Ама сега нещо ми се развърза езика.

Ето – от това се тръгна. А докъде се стигна – да живея на круизен кораб шест месеца в годината – безплатно при това, защото понастощем (2019-та) Ники е един от старши офицерите на борд и е заслужил привилегията докато работи, съпругата му да е с него. Последният морепис е от круизен кораб. Да, и това ни се подари… Смълчани сме от удивление.

Така че, „Мореписи“ са поредица. Те са пет-степенно меню. Първите два, тези от 2002-ра („свята земя ходи по свети земи“) и 2005-та година („извън буквите на книгите, билѝ и те свещени – вътре в Автора им искам“) са от Западна Европа, Средиземноморието, и Западна Африка. Тогава пишех  в тетрадка с химикал. Никак не ми се пишеше дълго, защото имаше толкова много други неща за преживяване. В контекста на последните три, първите два мореписа звучат почти телеграфно. Размерът им е като на ордьовърчета – мънички коктейлни хапчици. Но се получи така, защото бързах да приключа с писането и да си остана часове наред насаме със синьото. Спомням си, как по цял ден стоях на палубата. Снимах, реех се, притихвах, избухвах от безпирните възторзи, прескачах страха си, изправена лице в лице с грамадна планина вода, например, идваща на борд, можеш да видиш слънцето зад нея…

В „Мореписи 2005“ нощувахме насред африканската савана, плавайки два дни срещу течението на река Конго навътре в континента, чак до Матади. Няколкото часа в този „град“, през които станах свидетел на африканския начин на живот, се превърнаха в едно от най-силните ми преживявания изобщо. И пак „най-“ – най-ужасяващата буря се случи по времето на същия този рейс. Плавахме покрай Намибия. Три дена ни люля извън всяка мяра и представа за зловеща буря. Имахме проблем с главния двигател – можеше да спре всеки момент, равносилно на потъване до няколко секунди. Дори да бяхме успели да спуснем спасителните лодки и някак си да доплаваме до сушата в тези двайсет- и отгоре -метрови вълни, намибийската, дълга хиляда километра, пустиня щеше да ни глътне. Нищо, никога не ме е центрирало толкова, колкото оцеляването ни след тази нечовешка буря.

Декември 2005-та до юли 2006-та беше най-слънчевия, най-запомнящия се от всички рейс – този с капитан Илия Мутафов (Западна Европа, Западна Африка). И тогава приключения не липсваха. Разболях от някакъв африкански вирус. Берях душа три дни и три нощи без да мигна. Бяхме в Океана, нямахме лекар на борд. Спасих се по Божията воля и молитвата на пастира ми, на когото написах имейл, че умирам, а той „случайно“ беше в пощата си и ми отговори на мига. Какво ли не преживяхме в това плаване – края на примирието в Абиджан, Бряг на слоновата кост, т.е. началото на стрелбите. Отплавахме успоредно с изтеглянето на хеликоптерите на ООН. Стреляха по нас и в Нигерия, където за да избягаме колкото се може по-бързо от престрелката, заседнахме в реката – слава Богу само за няколко минути. Точно от това плаване, обаче, нямам мореписи. Посветих неговите седем месеца на работата по моята версия на Галатяни и Поетичните книги на Стария Завет (Еклесиаст, Притчи, Песен на песните и част от Псалми), които по-късно се оказаха тръмплин към Римляни и Евреи (2008-ма и 2010г). Междувременно, всичко написано, и най-вече Римляни-Евреи, дадоха тласък на последната ми книга, явяваща се един вид духовен автопортрет.

За разлика от първите два, последните 3 мореписа са наистина обширни. „Мореписи 2013“ („идва като светкавица и остава като Дух в тебе“) е от Югоизточна Азия – Хонг Конг, Шанхай, Южна Корея, Синагапур и Малайзия.

По време на „Мореписи 2014“ („човек се прекрачва и влиза в Него-то на себе си“…) прекарах 4 месеца без да сляза на суша. Щъкахме между Момбай, Индия и Ричардс Бей, ЮАР, като заставахме на котва и пред двата града, без да слезем до тях. Няма да забравя парада на хилядите мигриращи китове пред Ричардс Бей. Това беше и времето, когато корабът ни пресичаше пиратската зона покрай бреговете на Сомалия. През цялото време имахме професионална, свръх въоръжена военна охрана на борд. Това бяха четирите месеца в Индийски Океан по време на мусоните – идеално време за вътрешен живот, ха-ха! За наша радост и утеха безумното клатене се редуваше с периоди на котва, така че имахме почивка от ужаса. И тогава, в дните на затишие, редактирах моите огромни Римляни-Евреи и написах гигантския им предговор. Това беше и времето, когато разбрах, че искам да издавам – 2014-та година. Усетих, че искам да споделя живота си не само с най-близките, но и с онези хиляди „далечни“, които усещам повече от близки и с които сме съединени по един независещ от нас, вечен и прекрасен начин. Желанието ми се превърна в решение може би най-силно заради факта, че на няколко пъти по време на годините ни по море, стоях буквално на прага на световете, на границата на преминаването от тука Там. А бидейки на този ръб, човек генерално се променя. Много бързо узряваш за смисъла на всичко, а в неговия контекст виждаш и смисъла на съществуването си, проглеждаш за това на какво си пратеник. Морето те редуцира. Сгъстява те до есенцията на Живота – да си с Бог и да не искаш без Него. В морето няма атеисти. Там всички сме наясно.

„Мореписи от круизи“ („ние сме корабните хора, пътниците са врабчета на перваза ни“) е последния ми морепис. Засега преустановявам писането им. Той е най-обемният, най-бъканият от преживявания и дестинации. Включва цели пет няколкомесечни круиза от Аляска, Карибите и Европа. Тук вече попаднах в голямото на големия свят. Хора от всички континенти, раси, етноси, религии, култури, ей ни нá – заспали тук, събуждаме се там –– в поредната туристическа икона – преплаваме света надлъж и шир, споделяйки дните и животите си с всичките им криви, прави, зацикляния и обрати. Смешни, тъжни, нежни и болезнени – месеци наред, с години заедно, реем се в съвместния ни океански дом. Вече не сме онези 20 души да борд. Корабът ни наброява над 1000 души екипаж. Плюс 3000 гости пасажери, които идват и си отиват – всяка седмица нови и нови. Случиха се десетки приятелства, стотици познанства.

„Мореписи“ са придружени от гигантски видео и фото материал. Можете да видите пълния архив на сайта ми: https://annе de lesté.com

За това, което ви предстои да прочетете, както и за всичко в моя скромен човешки живот, искам да благодаря на двамата единствени:

Единствения Бог – който ни опази живи и на чиято абсолютно безусловна любов и майчино-бащинска грижа всеки от нас може непоклатимо да разчита винаги, при всички обстоятелства;

и единствения Николай – без него тези страници нямаше да съществуват.

Най-сладкото нещо в живота ми е да споделям твоя живот, Нике! Най-сладкото в съвместния ни живот е, че споделяме живота на Бог, за Когото е невъзможно да спре да ни прави свидетели на това какво е любов и на какво тя е способна.

В заключение на този предълъг предговор, бих искала да ви застраховам от ефекта на прехвалената кошница, като ви предупредя четейки, да имате предвид, че „Мореписи“ са нищо повече от моите „пижамени дневници“, лишени от стремеж към литературно писане, напипване пулса на пазара, движение по най-актуалните течения или каквото и да е подобно нещо. На света има място за всички тези неща, но и за мен, надявам се – достатъчно е голям да ни събере. Аз не съм писател, не съм способна на писателските работи. Аз пиша така, както говоря на приятелите си – неангажиращо, но искрено и дълбоко – за всичко, което ме вълнува. Разбира се, че редактирам после като луда, фанатично, обсесивно – не си оставям думите, докато не ми „звъннат“ на завършено. Но това си е лично моя някаква си естестична мания. Ако изберете да се фокусирате в идеала зад писането ми, вместо във вида и качеството му, това ще ме зарадва, много. Защото всеки е по своему си ограничен, по всечевешки глупав. Не бива да се срамуваме от това, а доколкото ни е възможно, да превръщаме ограниченията си във възможности и да опитомяваме глупостта си, макар че няма да успеем съвсем. Всички си отиваме от тук със седем грамчета от нея за из път. (*В момента на смъртта, тялото олеква със 7 грама – теглото на душата, както казват)

Последно, но не и на последно място – бих искала да сложа ръката си в ръката на всеки, който чете моите морски дневници и лично да Ви благодаря за това, че се присегнахте към тях като към още за живота си. Вярвам, че ще го получите

Ан де Лесте

(букв. от цигански: „в Него“, в Христос)

 

***

Изпратихме деня и последната частичка от континенталната суша в прегръдка с Никчи пред прозорчето ни. Поради ниската скорост на кораба кадрите пред нас се сменяха плавно и красиво не като, а наистина в забавен каданс. Първа беше сградата с просторната морава на Университета по Океанография, след нея горичката, после кея с рибарите, насядали на столчета с въдичките си надежда. Някои от тях като видяха кораба, станаха и започнаха да махат. Махат, защото и на тях им махат. Над нас стотици пасажери, накацали по палубите като лястовички есенес по жиците, романтично се сбогуваха с Форт Лаудърдейл и неговите хора, вдигайки врява, от която чак сирената на кораба се развълнува и извика 3 пъти с гръмовния си глас. Застанах мислено на кея. Видях как корабът ни благородно преминава, повдигайки галантно шапка, покланяйки се леко, като едновремешните кавалери, когато са се разминавали със дама или с уважаван свой познат. Видях и нашето прозорче с наш‘те личица през него. И си мислих колко е хубаво да си тотално безизвестен. Колко е хубаво никой, ама никой, освен семейството и близките ти да не знае, че те има. Да сме едно от стотиците милиони незнайни двойки по лицето на земята – две душички, две морски птички, прелетни такива – ту в единия си дом, ту в другия. Като щъркелите – имат си две родини. И ние така – и сушата и морето– и двете са ни родни. И Небето и земята, ха-ха-ха – и двете са ни дом. В далечината започнаха да се показват плажовете на Маями. Океана ни притегляше все по-силно във широкото си. Неустоимо се отдадохме на пътя си, докато не изчезнахме от погледите на крайбрежните. Но все още чувах как вълната от минаването ни се разбива върху камъните и пръска по оставащите спомена от присъствието ни допреди малко.

***

Half Moon Cay, Bahamas

Островчето!!! С ВСИЧКИ УДИВИТЕЛНИ НА СВЕТА!

Спряхме на котва. До брега ни превозиха с малко корабче. Колкото повече се приближавахме към сушата, толкова повече водата изсветляваше – от мастилено синьо през аква лазурно до небесно синьо, a накрая, на самия бряг – съвсем безцветна – като че ли и цветовете също като мен припадаха в изчезване с приближаването си към пясъка от фина пудра. Цветът ѝ – „порцелан“. Същият като онзи най-светъл тон пудра за аристократичното „бяло“, с което Бог е надарил лицата на някои от своите богини. И така гладкостта на синьото и пухкавостта на пясъка с консистенция на пудра захар, захароса сетивата ми и ме превърна в портокалова коричка – хрупкава и ароматна, готова да я наръсят върху целия този ванилов сладолед пред погледа ми… Онемях. Само усмивката и възгласите ми говореха без думи на Ники, че съм във екстаз. За първи път бях на тооооооооооолкова красиво място… Това, което ме впечатли не беше някакъв лукс. Напротив. Компанията е направила мястото по семейному уютно, с ни най-малък привкус от масовия „лукс“ или каквито и да е изхвърлянки. Не. Един приветлив плажен стил. Дървени постройки, весело боядисани в нежни летни цветове. Кахлени алеи из белия пясък. Палми, цъфтящи храсти, тиха карибска музика, барове с приятни хора, пиещи коктейлите си, магазинчета за сувенири, всичко някак скромно и уютно, с една дума: романтично! Акустирахме на мъничко пристанище в един страничен улей, изкопан в скалите отстрани, така че постоянното движение на хора и лодки да не смущава покоя на почиващите на плажа. За да стигнем до мечтата, която само зърнахме от корабчето, минахме през входно площадче, няколко алеи, зоната за барбакю, където е осигурен обяда на всички на острова, пиратската каравела, превърната в бар и ето ни най-после на дървените стълбички, от които се разкри цялата прелест на Half Moon Cay. Тогава станах на портокалова коричка – когато зърнах синьото и пудрата, когато те се замразиха във „ванилов сладолед“, а аз се захаросах и останах върху него. Eй-там, на ония стълбички ми се случи да се забравя. Наистина. Ако ме питаха как се казвам в този момент – нямаше да мога да отговоря. Всичко е заради цветовете и текстурите, към които съм изключително чувствителна. Тук светлините правят цветовете илюзорни. След първоначалния естестичен шок, някак си успях да изляза от тихия делириум. Може би желанието да се слея на мига с водата ме придвижи по-напред, към нея. Искахме и сянка. И я намерихме под едни рошави дървенца с пухкава зеленина по тях и мънички шишарчици, които бяха отрупали пясъка под шезлонгите. Оставихме багажа и на мига се разсъблякахме – по най-бързия начин. Бих сравнила това разсъбличане с онези, когато сме страшно подпалили – е, нещо такова ни причини и това синьо. Невероятно е как такъв един по определение студен цвят може да те сгорещи така. И ето ни – със стъпала целунати от мокрото. Беше като първа брачна нощ. Снимката от този момент пресъздава чувствата ми съвършено. Водата идва и те обгръща, и край. Вече си неин завинаги. Ходехме из тази небесна прозрачност хванати за ръце и като че ли се оженвахме отново. Беше като сватба, наистина. Като някакъв таен ритуал, който само ние знаем, че се случва. Въпреки хората наоколо (които впрочем не бяха повече от петдесетина на цеееелия киломтричен плаж) се чувствахме сами. И някак екскортирани – от Духа. Усещахме Присъствието и уникалността на този момент и може би затова така мълчаливо се усмихвахме и потъвахме в усещането си. Когато и последната частичка от мен беше под вода, се върнах към вълшебството на водното ми кръщение. Отново се кръщавах. Да. После излязох и погледнах над водата – към онова невероятно лазурено около мен, все по-затъмняващо към кораба, погледнах и към прозрачното откъм брега. Полегнах си на повърхността и се оставих на водата да ме носи. И така, в продължение на повече от час постепенно осъзнавах какво се случва, защо съм тук и какво Бог прави с мене.

***

Следобед по кораба е тихо. Можеш да усетиш дъха му. Но през повечето време, ми изглежда пренебрегнат, незабележим от шумотевицата на тълпата, от непрестанния говор, от бързаницата насам-натам. Мисля си, че този кораб заслужава цялото внимание и почит. Той е прекалено красив, за да бъде взет за даденост. Но за жалост, хората не го оценяват подобаващо – размотават се цял ден по едните разхлопани джапанки, раздърпани овехтели тениски и провиснали шорти. И как така същите тези хора вечер се нахлузват в гала-дрес кода? Няма средно положение. От шоритете на фрака. От потника на роклята с кристалите. Тези неща ме отблъскват. Мисля, че корабът заслужава да се обиди, но заради това, че всичко му е ясно, подминава с усмивка.

0
(Прегледи 183, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..