Той ме заведе да пируваме, но очите му пируваха по мен.
Най-любовната книга на най-любовната книга. Нямаше как да не посегна към нея. Направих го преди да погледна към каквото и да е. Просто по инстинкт.
Обсебени от любовта, ние я преследваме през времето, усещайки интуитивно, че тя ни е намерила още преди него. И така там, най-отгоре, поседнали със нея на ръба на измеренията, гледайки към пропастта на нашето, се смеем влюбено, захласнати от предусещане за още имане, за вечно имане.
Книгата е огледало на съкровенността, но не между жена и мъж, а между човек и Бог. С това тя обезоръжава. С това ни прави да немеем в споделеност и да изпадаме във състояния, от които думите капитулират. В нейните територии се стъпва бос. Няма как да я четем, освен на голо. Най-после някой да ни съблече! Да ни съблече от всичко, което сме се лъгали, че сме. Да се запознаем най-накрая със самите себе си, оставайки единствено по Него. Този, който ни съблича тук е Този, във когото се обличаме. И когато този Този е някой, за когото чакаме от вечност, страстите са в повече, отколкото за „някой“ с малко „н“ ще е възможно да говори. Освен ако не е във Някой. Затова и Соломон успява, правейки го по своя си, зает от Него, очарователно наивен, по юношески романтичен начин.
Книгата ни освобождава освен от дрипите на чуждото ни аз и от тежестта на атрибутите, с които душата ни е натоварена до степен на прегърбване. За първи път изправени, с глави към облаците, готови като че ли да полетим, ние вдишваме дълбоко една реалност, за която цял живот сме носили противогаз. През ноздрите ни влиза онова усещане за истина, което пълни дробовете ни с безкрай, сърцето ни с енергия, душата ни със еуфория, докато духът ни, за първи път целунат от Любимия, триумфира в блаженството да си слят със съвършения!
За тези, които отдавна се целуваме със Него, книгата е онова „още“, без което не можем и не искаме да можем.
Колкото и да е пленително това, което ние преживяваме, обаче, акцентът във посланието, според мен, не пада върху нас, а върху чувствата и страстите на Този, който ги е сътворил. Богът, треперещ от взаимност – това е повече, отколкото ни е по силите да преживеем, но винаги успяваме, може би защото искаме отново, пак, от начало или от там, докъдето бяхме стигнали – според извечния, единствен смисъл на Живота – както Неговия, така и нашия.
Умишлено промених предлога „на“ със „над“ в заглавието, сочейки към автентичността на духовно-„сексуалната“ наслада. Той е Песента, ние сме Му песните. Всички сме единствени, все едно не съществуват други. Цялото човечество и всеки един от нас лично – насаме завинаги.
Отделете си специално време за Песента над Песните. Налейте вино, запалете ароматни свещи във сърцето си. И Го поканете да четете заедно, да ви чете, да ви разчита, да Го разчитате така, както винаги е искал, както само Вие лично ще Го насладите. „Отдайте се на удоволствието и никога не се лишавайте от него!“ – това е моят тост. Наздраве!
***
Жената:
Целувай ме със цялата си страст до изнемога!
Векове наред, по всички твои начини!
***
Мъжът:
6Ще ти се любувам цяла нощ, докато луната заспи и слънцето сънливо се прозее.
Дори тогава ще съм още и още по-жаден за теб.
Кога ще се наситя?! Никога, това е сигурно.
7Ти си съвършенството, това е. От тебе повече не съществува.
15Ти си тайната градина, скъпа, ти си повече от рая!
Ти, и само ти – това е вечността ми.
***
из 5 глава
Жената:
6Думите му целуват, а целувките му говорят.
Всеки негов детайл – и вътрешен, и външен –
ме притежава до тоталното изгубване във него.
Това е мъжът, за когото ви говоря –
МЪЖЪТ – със всички главни букви
на всички азбуки от всички светове.
0