на Жоржи, който ме научи да пиша

наченат роман

глава I 

Нощта със своята непоносима задуха тегнеше над мистериозния Ерусалим като прокоба. Земята стенеше от жажда по идващия ранен дъжд и потръпваше в неистово очакване на неговите първи капки. Чужденци и местни, весели и тъжни, бедни и богати, мъдри и безумни спяха като в транс, така дълбоко, сякаш не искаха да се събудят никога. Над къщите витаеше умората от изнурителната жетва. Натрупали в хамбарите си даровете на земята и напълнили до горе линовете си със младо вино, изнемогналите хора сънуваха дъжда и празниците, от които чакаха наградата си – време за почивка. Те не подозираха, че вместо да отнеме, дългочаканият дъжд щеше да прибави горест – несравнимо тежка, черна като ада горест.

* * *

Поклонниците яздеха обратно към родината си. Когато вчера керванът им минаваше по улиците на Ерусалим, той предизвика истинско стълпотворение, но не за друго, а заради своята загадъчнoст. Чужденците значително се отличаваха на вид от ерусалимляни с рижите си бради и гримираните с черни дълги ивици очи. Из тълпата се разнесе слух, че са персийци. Слухът тръгна от търговците, които доставяха стоките си от изток. Те говореха, че гримираните лица и рижите правоъгълно подстригани бради са отличителните белези на знатните мъже в Персия, а голямата дължина на брадите им показвала, че тримата водачи на кервана са царе. Погледите на хората бяха привлечени не само от лицата, но и от дрехите на мъжете, които според тълпата бяха прекалено скромни. В този ден Ерусалим посрещаше царе от онзи рядко срещан тип величия, отличаващ се с неподражаемото вътрешно достолепие, което не се придобива, нито пък се изгубва с облекло. Поклонниците поздравяваха  насъбралите се навеждайки леко главите си. Поздравите поласкаваха хората и те им отвръщаха с усмивки. Едно бе сигурно – посещението на знатните персони нямаше да бъде просто следващата тема за раздумка по пазарите. То определено щеше да остави вековен отпечатък. Засега обаче, времето пазеше това във тайна.

Влизайки в Ерусалим персийците не подозираха какви страсти
преизподни щяха да предизвикат думите им във палата. Още по-малко очакваха, новородения цар, когото бяха тръгнали да почетат, да се намира в селска къща. Наскоро мъжете, които познаваха небето като дланите си, забелязаха появата на нова звезда. Тя беше най-рядкото от всички астрономически явления, които бяха наблюдавали десетилетия наред в изследване на небосклона. Тази звезда предвещаваше раждането на „самият Бог“, както разчетоха те нейния знак. Едновременно и просветени във и изумени от съвършенството на всемира, като едни дълбоко възхищаващи се на Създателя му хора, те нямаха търпение да се докоснат до шедьовъра на Неговото проявление – Собственото Му рождение във плът. Затова възможно най-бързо потеглиха в посока на явлението.

Пристигайки в двореца гостите бяха посрещнати под маската на заучената и привидна, разбира се, добронамереност. Изненадата от тяхното пристигане изля поредната порция злъч в това змийско гнездо, където поводите за интриги бяха достатъчно изобилни и без новодошлите „особняци“, както набързо ги етикира дворцовото шушукане. Обучените в тайните на астрономията и още куп науки поклонници четяха небесата, но за жалост не и хората. Дали заради проблемите със превода, дали заради обиграното любезничене, но Ирод те така и не възприеха за чудовище. Всеки отговор на въпросите му пристягаше примката около врата им, без да подозират. Нощта, в която бягаха от коварния капан бе пълна със събития, които щяха да им струват скъпо, ако не беше чудото да се събудят малко след като си бяха легнали, сънували един и същи сън, който ги предупреждаваше да тръгнат незабавно за родината си. Вече четири часа те пътуваха в посока към дома, но не по пътя, който ги доведе в Ерусалим, а по друг, заобиколен, даващ им сигурността, че ще пристигнат живи.

Звездата, която ги доведе до Ерусалим, ги изпращаше, наметната от облаци, готови да прокапят. Невидимо тя наблюдаваше препускащият им керван. Прихлюпили почти до долу тежките си мигли и присвили ноздри, камилите пръхтяха пресрещайки за кой ли път бягащите ветрове от пясъци. Зачулените им ездачи се тръскаха във такт със ритъма им, потънали усмихнати във размислите си за новороденото, което обдариха и което предстоеше да обдари не само тях с много повече от злато, смирна и ливан.

* * *

През същата злокобна нощ, в която земя и хора жадуваха за дъжд, а ада и демоните за кръв, Ирод не си лягаше да спи, обсебен от новината на персийците. Думите на владетелите, потвърдени и от свещениците чрез Писанията, сочеха към раждането на цар във Витлеем. „Но какъв ще да е този, който щял да става цар, а пък се родил на село?! И как така „друг“ цар?!“ – съскаше през зъби Ирод вече достатъчно пиян, за да си говори самичък. Проснат върху масата, отрупана с вина и останки от вечерята му, той дремливо чакаше гостите му да се приберат от посещението си при новороденото. Това, че поклонниците решиха по настояване на домакините да пренощуват в дома, където беше и детето, със сигурност спаси живота им. Ирод плануваше да ги убие, щом се върнат, за да погребе със тях заплахата от новородения цар, но не и преди да научи от тях колкото се може повече за него. С всеки изминал час обаче, надеждата му да се приберат отпадаше.

Някогашният генерал на Юлий Цезар, комуто беше дадена титлата „цар на Израел“ управляваше част от източните римски провинции, и той, и те подвластни на Рим, разбира се. Макар обложени с високи данъци, евреите му бяха изключително признателни от факта, че им даде онова, от което най-много се нуждаеше самочувствието им на богоизбрани – достатъчно пари, за да построят наново храма си. Но дори на фона на това или останалите му политически „благодеяния“, Иродовото „величие“, което той така старателно отглеждаше, стоеше бутафорно евтино от неадекватността за собствената му провинциалност. Достигналият степен на маниакалност стремеж към перманентно себевъзвеличаване, представляващ есенцията на неговото свръхегоцентрично съществуване, беше единственият център на живота му. Отброеното му време под небето не бе погълнато от нищо друго, освен от алкохола и безспирните кроежи за саморазправа с минали, настоящи и бъдещи евентуални врагове. Преди три години той стигна дотам,че да убие синовете си Александър и Аристовул, заедно с майка им Мириам, уличавайки ги в заговор срещу престола му. В очакване на развръзката от сегашната заплаха, която можеше да му отнеме всичко, което бе постигнал с толкова безскруполност, и тази вечер той обръщаше бокал след бокал, в опит да отдалечи съня. Времето и възрастта си казаха думата, завличайки го бавно в бездната на най-ужасяващия за егото му кошмар.

В съня си той се пресели десетилетия напред във времето. Присъни му се влизането в Ерусалим на този цар, за чието раждане научи от персийците. Градът ликуваше. Превъзбудени от събитието на деня, всички наизлизаха по улиците и се блъскаха да видят по-добре идващия на магаренце. А Той им се усмихваше така по детски, сякаш беше равен с тях. От това тълпата експлоадираше от удоволствие и засипваше пътя пред Него с палмови клони, цветя и даже дрехи. Бедняците, като че ли бяха най-щастливи да посрещнат „нашия Цар“, както го наричаха, и сваляха и последната риза от гърба си, за да мине Той по нея. Други Го хвалеха като Бог, раздирайки гърлата си от викане: „Царят на вселената! Царят на вселената дойде при нас! Осанна!“. А онези, чиито сърца успяваха да видят истинския Него, бяха дотолкова притеглени в неземната Му личност, че онемяваха от възхищение. Опиянени от неустоимата Му сладост те се влюбваха завинаги.

Ирод се видя някъде там из тълпата, но едва се позна. Не беше цар а просяк. Сляп просяк, при това. Очните му кухини зееха от празнина. Беше и сакат в краката. На всичкото отгоре – еднорък. Хората го блъскаха отвсякъде и се присмиваха на думите му: „Аз съм царят! Не той – аз!“, които уродливият луд крещеше с присипналия си отвратителен глас, издигнал единствената си ръка над хилавото си призрачно тяло, покрито отгоре до долу с циреи.

И тук, сънят рязко зави в неочаквана посока. До мизерния просещ застана една ледено красива на вид, но някак си ужасяваща, ухаеща на смърт персона, която не можеше да бъде оприличена нито на мъж, нито на жена. Просякът усети нейното присъствие и за своя изненада чу собственото си име от устата на това определено адско същество.

–  Ироде…

Ирод потръпна от хлад, макар че въздухът гореше.

–  … аз знам, че ти си царят.

Просякът се обърна по посока на гласа с надежда.

– А ти знаеш как да смажеш самозванеца… – съзаклятнически изсъска дяволът в ухото му и изчезна тъй внезапно, както и се появи.

Тези думи накараха обляния в студена пот деспот, който не спираше да бълнува: „Аз съм царят, не той – аз!“, да изплува мигновенно от сумрака на демоничното си подсъзнание, събуждайки се ококорен.

– Дойдоха ли? – изкрещя той на началника на телохранителите си, който стоеше пред затворената врата на покоите му.

–  Не, царю – се чу отвън.

„Какво ли чакам?!“ – изсъска вече обладания и извика на служителя да влезе.

– Събудете войската ми! Тръгвате за Витлеем веднага. До изгрев слънце искам всички мъжки под две години, които се намират там, убити.

Началникът не помръдна от мястото си приемайки думите на господаря си за поредния му пиянски брътвеж. Той очакваше всеки миг Ирод да се строполи в несвяст, както неведнъж.

– Вън! – изкрещя му царят, запращайки по него чашата си. – Убийте ги, убийте ги до крак! Това е заповед!

Изродският глас разкъса тишината на Ерусалим, сгърчвайки от ужас душите на онези, до които стигна този нечовешки рев.

Давейки се в хистерична кашлица, почервенял и посинял от нечовешка ярост, безумецът крещеше пресекулно:

–  И… мо-… и моето бебе убийте!

* * *

До минути войниците бяха събрани. Командирите им подвикваха: „Бързо! Бързо! Бързо!“ Изкарани току-що от постелите си, мъжете се питаха един друг знае ли някой какво става, но тези които бяха подочули, панически избягваха да отговорят, видимо не на себе си от ужас. В суматохата нямаше време за нищо. Всички търчаха и се блъскаха един друг, бързайки да подготвят конете за тръгване. Докато наместваха седлата, ръцете им трепереха от предусещане за нещо пъклено. Влажните им длани се хлъзгаха по ремъците нагласяйки юздите. Мъхавите бради по лицата им поемаха дъха на конете. Те също бяха неспокойни и потропваха от крак на крак, вдигайки прахоляк във и без това трудния за дишане въздух. Няколко от пристигналите последни войници още се суетяха, когато военачалникът долетя при тях в галоп и съобщи заповедта на царя. Шокът удари дори тези, които бяха навикнали на какви ли не жестокости. Такава заповед не можеше да се преглътне. За няколко мига като че ли светът престана да го има – войниците, конете, вятърът – всички те застинаха и даже капчиците пот по набраздените мъжки чела замръзнаха от вцепенение. Неистовото напрежение правеше тези няколко мига да се разтягат и разтягат, в отчаян опит да избегнат неизбежното. Предусетила траура, луната се покри със черно, да не гледа и не се показа повече през тази нощ. Не остана светлинка в небето, а скоро трябваше да съмне. Ненадейно иззад облаците надникна същата звезда, която бе довела астрономите дотук, но този път тя не сияеше, а стенеше във кърваво червено. След секунда пак се скри така внезапно, както и се беше появила, незърната от никой друг, освен пастирчето, нощуващо с овцете си навън. Самотната мелодия на неговата свирчица се чуваше едва-едва, докато сърцата на войниците крещяха, пукайки се вътре във гърдите им, молейки за прошка Бога. Ято бели птици отнесоха молитвите им към небето. Обречеността им Го разплака. Полетели от високото, сълзите Му рисуваха върху простора съвършената си нежна траектория. Светкавица проблясна. И после гръм. Капчица след капчица, дъждът се плисна върху каещите се като екстаз от опрощението, което те така и не очакваха. Небесната вода се смеси с пот и срам, със гняв и страх, с безпомощност и примирение. Мракът изсвистя зловещо с писъка на ловна птица и разнесе мириса на смърт сред конниците, които препускаха към жертвите си като вече мъртви. От тропота им земята се потресе. Като че ли искаше да ги отхвърли от изстрадалия си гръб. Съскайки от ужас, вятърът избяга през лицата на палачите далеч, далеч, за да не види. Небето зарида.

* * *

Докато ордите прииждаха върху нищо неподозиращия Витлеем, той безпаметно наивно спеше, преуморен от поредния жарък ден на това злочесто лято. Поради преброяването на жителите си, което Империята правеше тази година, в селцето се бяха завърнали родените там в пъти повече хора, отколкото бяха настоящите му обитатели. Навалицата стъпка идилията на това иначе спокойно място и го превърна в напрегнато и душно. Повечето от хората не се бяха разотишли по техните си краища и гостуваха на роднините си с надежда да празнуват заедно.

***

В покрайнините на селцето една занемарена от години неýгледна гостоприемница все още намираше кой да отседне в нея. Преди седмица даже този отблъсващ с вида си подслон беше препълнен. Поради липсата на места, стопаните ú отпращаха много от хората. На гостилничарката ú беше особено мъчно за една бременна жена, на която болките ú бяха дошли и която се наложи да роди в обора, заради стиснатия гостилничар, който така и не отстъпи пред молбите на жена си да дадат своята стая на родилката. „Мръсни са, не ги ли виждаш?! Кой знае колко време са пътували! А и тази да ми ражда, как ли не!“

Семейството с новороденото си отиде още същата оная нощ. А в тази гостилничарите не спяха не заради друго, а заради страданията на детенцето им, което се роди недъгаво. Денем и нощем нещастничето се кривеше в люлката си. Болките му бяха непрестанни. Нямащо вече сила да вика, момченцето прихлипваше едва-едва, докато майка му се мъчеше да го успокои с лековити билки, от които му вареше чай. Детето беше близо двегодишно. Вече му личеше, че е увредèно. Ръчичките и краката му бяха силно превити, дланите сковано изкривени, гръдния му кош изпъкнал и усукан, а огромните му черни очи винаги преливаха от сълзи. Само когато усетеше майка си наблизо, се успокояваше и можеше да се каже, че като че ли се усмихва. Но не и тази вечер.

Посреднощ, докато дремливо го полюшваше, майката, дочула тътена от конниците, се пробуди. Шумът се усливаше дотолкова, че накара къщата им да трепери. Мъжът ѝ се събуди и скочи на прозореца да види, от къде е този грохот. Нощта беше по-черна и от ада. Нищо се не виждаше. С приближаването на звука му стана ясно, че това е тропота на конница. След секунда вече ровеше във дрешника. Там му бяха „белите пари за черни дни“. Извади ги изпод най-долната дъска и се затича след жена си към обора. Там се скриха лягайки в една вдлъбнатина под дървената скара, над която складираха купчините слама. Тъкмо се укриха и войниците нахлуха в къщата им. От тайника семейството съвсем ясно чуваше как тършуваха из стаите. Страшен мъжки глас извика:

– Има люлка!

Досами тях се чу смразяващия звук от изваждане на меч от ножница. За нещастие, точно тогава детенцето проплака – тихичко наистина, но войникът чу вопъла и се обърна по посоката му. Изваждайки ги грубо от скривалището им, той грабна малкото им от стискащите го и майчини, и бащини ръце и го закла.

Всичко стана за секунди… Майката припадна. Бащата, чийто син биде посечен право пред очите му, се вкочани – не можа да реагира никак. Мигът, във който кръвта избликна от гушката на рожбата му и го опръска по лицето, се отрази във ирисите му и се съсири там завинаги. Този кадър щеше да се превърта пред очите му неспирно през всичките дни на окаяния му живот, а вечер, всяка вечер той щеше да сънува грозната кокалеста ръка, която отне живота на единственото му детенце. Майката никога нямаше да забрави очите на убиеца, които я гледаха изцъклени и безчувствени като смъртта. Тя и съпругът ú останаха дамгосани завинаги в душата си и като че ли във този ден, не детето им, а те умряха.

***

Следващият младенец, който загуби живота си в онази нечовешка нощ, беше едно четиримесечно бебенце, като всички еврейски бебенца – къдравичко и мургавичко, с пухкави бузки и устичка като розичка. То спеше толкова дълбоко, че изобщо не разбра как премина от съня в Реалността. Това беше съседското дете. Къщата им беше точно срещу гостоприемницата. От задния ú двор нататък, се ширеше бунището на селото. Хората от тази къща бяха най-бедните, защото мъжът рядко идваше на себе си и поради това никой не скланяше да го вземе на работа. Жената свързваше двата края, като шиеше по някоя и друга дреха на съседките си, които ú даваха я шепа житце, я някой зарзават, кой каквото има от нямането си. От многото деца и грижи покрай тях не ú оставаше време да работи през деня и горката шиеше на свещ по цели нощи, благодарна, че ще изкара нещо за прехрана, пък било и то за ден, за два. Вечно засмяна (на какво отгоре, тя си знаеше) тази от плът и кръв светица се уповаваше изцяло и единствено на Господа, който (както обичаше да казва): „никога не ме е оставил да стигна до просия“.

През онази нощ тя пак не спеше, а работеше. Тропотът от галопиращата конница разклати и тяхната къщурка. Мъжът ú скочи от леглото събуден изневиделица от вой на кучетата, заскимтели на като на умряло. Но Оделия („Ще хваля Бога“ – така се казваше шивачката) не очакваше който и да е да понечи да им навреди – така и така не можеха да вземат нещо от нищото им. Затова не се уплаши, а продължи да шие под сайванта на другия край на двора, където се усамотяваше нощем, да не пречи на децата си да спят. Крясъкът на мъжа ѝ, който „явно пак изпадна в лудост“, както си помисли, я накара да остави работата си и да се завтече към него. Отваряйки вратата на стаята, където спяха всички наедно, тя видя мъжа си целия във кръв с изпъкнали от ужас очни ябълки да пищи безпомощен, държащ в ръцете си най-малкото от седемте им деца с прерязано гърло. Невярваща на собствените си очи, тя застина в отрицание. Отне ѝ дълго да пристъпи към мъжа си, който вече не пищеше, а тихо стенеше от дън душа. Прегърна го – и него, и закланата си рожба. И в този миг всичката мъка, която се бе трупала с годините в душата ú изблика, строполявайки я във всеотлагано ридаене. Децата, скупчени едно връз друго плачеха със всичка сила, свити в ъгъла, възможно най-далеч от тялото на братчето си. След цяла нощ и цял ден, прекарани в оплакване, най-голямото, момиче на около тринайсет, допълзя до майка си и татко си, прегърна ги и зачака момента да им каже: „Господ даде, Господ взе“ (както майка му го беше учила да казва), но този миг така и не дойде – до края на живота им.

***

Писъци отвсякъде прострелваха небето с ужаса на своята трагедия. Канонадата им беше покъртителна. Бездната раздрала гърдите си от болка изливаше върху подивелите от мъка хора плача на свойто съпричастие – порой. Сълзите на небето барабаняха върху кръвта на жертвите една нечувана мелодия, която повика вятъра и той се върна да отвее душите на обречените във високото. Никой не видя как той направи мъртвите свободни, защото сетивата на човеците, изпепелени от скръбта бяха ослепени за отвъдното.

Това бе черна нощ за майки и бащи, черна нощ за близките. Не остана къща непочернена. Не остана ни един неокървавен човек. Кръвта се стичаше по уличките, разплисквана от плющящия дъжд, превърнал я в червена като ад река. Бягащите от смъртта се хлъзгаха и падаха във нея. Вече застигнатите от безпощадата ú се въргаляха в кървавите локви стиснали в обятия детската главичка, пищейки до възбог. Бащи и братя нападаха войниците, но биваха посечени във миг. Обезумелите от горест майки гледаха очи в очи как ужаса на този ден ги превръща във вдовици. Не бяха малко и жените, които загинаха тогава. Войниците посичаха навред – всеки, който им окажеше най-малка съпротива. Милост нямаше.

***

Една жена пищеше пак тъй силно, но не от мъка, а от раждане. Тя даваше живот на своя първороден. Ризата ѝ беше шита от същата шивачка, живееща до сами бунището. Жената много се мъчеше, защото детето излизаше с рамото напред. Тя мяташе мокрите си от пот дълги къдрави коси, въртейки главата си във всички посоки, загубила се в болки. Обеците ѝ заплитаха висулките си във косата ú. При последното ú рязко напъване, когато издаде главата си силно напред, ухото ѝ щеше да се разцепи под напора им. Точно когато най-после успя да изтласка бебенцето вън от себе си, докато бабата още го поемаше, един войник нахлу във стаята, блъсна старата жена, грабна новороденото, измъкна го насила измежду краката на родилката и го обезглави. После го затръшна на земята преди да е проплакало, преди майката да осъзнае какво се случва и да изпищи така, че очите ú да се пръснат.

***

Момиче на не повече от четиринайсет бягаше, носещо братчетата си близначета в двете си ръце. Тя се надяваше палачите да не са достигнали до долния квартал на селото. Надяваше се да успее да изтича до близката гора, където да се скрие. За нещастие, войникът, който тъкмо бе обезглавил първородното пред майка му, излизаше от къщата ѝ и видя надолу по баира бягащото с братчетата си девойче. Той я застигна набегом и промуши близнетата в гърдичките. Мечът прониза и тялото на сестра им. Тя се строполи, умираща с широко зейнали отворени очи. Обладан от адска сила, загубил и последното човешко в себе си, войникът изкрещя на подчинените си:

– Посечете бременните! – и пръв даде примера, разполовявайки непразна, тичаща по улицата без посока.

Тласкани от демона, който ги превърна в свои клонинги, войниците се върнаха назад по къщите да търсят бременни. Самата смърт се появи на сцената и започна да нахъсва екзекуторите с черно удоволствие от всеки следващ труп. Мирисът на човешки вътрешности въздействаше на обсебените повече от опиум. Настървени от сатанинския екстаз, те не можеха да спрат. В преследване на следващата жертва, жертвите на Ада крещяха ненаситни за още кръв и още смърт. Преизподнята изригна своето най-зло и избълва себе си върху земята, която в тази нощ не принадлежеше повече на хората.

След края на сечта, озверелите коне, бродещи като призраци из мъртвите, напускаха изнасиления от смъртта бездиханен Витлеем, тъпчейки парчета от телата на непразните. Очите на бебетата им в последно вдишване се срещаха за първи път с лицата на мъртвите си вече майки и умираха за този свят благодарни, че не се родиха.

Утрото бе по-черно от нощта.

* * *

Единствените пребиваващи във Витлеем, които успяха да избегнат гóрката участ на селцето, бяха онова семейство, на което гостилничарят преди няколко дни отказа да отстъпи стаята си, за да се роди детето в нея и отпрати родилката в обора.

Новороденото измежду животните, бе причината, довела поклонниците на Създателя в Ерусалим. Заради него звезда изгря над Витлеем, където го откриха загадъчните мъдреци. То бе в сънят на Ирод страхът му да не загуби царската си власт. То бе Този, който накара самият ад да излезе на Земята в целия си антураж. То бе Царят, самият Божи Син, Богът в плът, но малцина бяха обдарени с откровението за това.

Ако през нощта на раждането му бебето не беше бързало да се яви на този свят, семейството щеше да се прибере в дома на рода си и нямаше да се налага да търси подслон в началото на селото. Но роднините живееха чак в другия край на Витлеем. Осем дни след раждането, приятно уморени от деня в Ерусалим, прекаран в храма, където бяха отишли да обрежат и посветят първородния си син на Бога, щастливите родители блажено спяха.

Докато се прегръщаха насън, над тях се бе надвесил ангел. При вида на спящото новородено, ангелът изтръпна от вълнение и се отдръпна малко по-назад. После приближи отново и треперещ от желание, се протегна да докосне личицето му, сякаш можеше. Чудото, което Въплъщението представляваше и по което цялото Небе въздишаше, изпълни ангела с такъв възторг, че почти щеше да забрави за какво е пратен, но разбира се, не пропусна да го извърши. Той погледна мъжа право в спящите очи и човекът се събуди. Разтревожен от съня, макар да знаеше, че трябва да побърза, мъжът събуди любимата си нежно, така, че да не я стресне. Тя беше толкова красива спяща! Двадесет години по-млада, мъничка и кротка, с подлудяващи коси, с очи като небесна бездна и душа, по-чиста от росата. Той я погали, прокарвайки съвсем леко пръстите си през лицето ѝ, докосвайки едва-едва челото, нослето и брадичката, спирайки се върху устните. При усета им, пожела да ги целуне. И го направи – така нежно, както пеперуда докосва цвете, кацайки по него. Жената отвори влюбени очи и му се усмихна.

– Сънувах ангел, гълъбче! – развълнувано прошепна той. В погледа му жената долови тревога, макар да се усмихваше.

– Каза ми, че детето е в опасност. Трябва да бягаме, още сега. Ангелът ми каза да тръгнем за Египет. Аз ще приготвя всичко, ти се погрижи за бебчо.

–  Да, да, скъпи, да, добре – сънено мълвеше тя, сгушила лице в загрубелите му от работа дърводелски ръце.

Не само защото беше навикнал да бърза с поръчките, а защото и по природа си беше пъргав, мъжът стегна дисагите за нула време, докато жена му подготвяше бебето за път. Както правеше обикновено, преди да тръгнат, той се огледа наоколо за нещо случайно забравено, но нямаше. После чевръсто вдигна жена си на ръце, както беше сгушила вързопчето със спящото им бебче, сложи я да седне на магаренцето, понамести я, за да им е по-удобно и ги поведе бързешком, нежно уверявайки я:

– Няма страшно, ангелче! Нищо лошо няма да ни стигне. Само трябва да побързаме!

Добре, че добитъчето им беше кротко и никога не се инатеше. То покорно заподтича след бягащия си стопанин, който забързваше и забързваше, докато Витлеем не се изгуби от очите им.

Една нощ езда делеше семейството от тяхното селце.

–  Какво щяхме да правим, ако не ни бяха дали златото и другите подаръци?! Как щяхме да стигнем до Египет, камо ли да заживеем там?! – се радваше мъжът в настъпващото утро.

– Халал! – извика той с благодарен поглед към небето.

– Халал! – отвърна му жената.

Дъждът постепенно ги настигна. Той се сгуши във косите им, търсейки съчувствие, а те се смееха избавени, незнаещи за мъката му. Майката наметна бебенцето си така, че да остане колкото се може по-дълго сухо, а мъжът се остави на тези дългожданни капчици да се стичат по косата му, да намокрят дрехите му, да го гъделичкат по гърба, да заличат умората. Слънцето протегна един свой нежен лъч през облаците, зад които не искаше да се покаже досега и погали плачещата вода като че ли можеше да утеши неутешимото.

* * *

Цяла есен небесата оплакваха мъртвите, изливайки безспир пороите си. Те отмиха кръвта, но не и спомена за нея. Вестта за трагедията напусна пределите на Израел, достигайки до Рим. Дори той – прословуто кръвожадният, коварният, развратният, вечно ненаситният и алчният за власт, бе потресен от бруталността на Иродовото безумие. Зловещата касапница стъписа цялата империя. Да избиеш поданниците си и то най-беззащитните от тях – кърмачетата, такова нещо никой никога не беше чувал. Научавайки, че Ирод е заповядал убийството дори на собственото си дете, и предвид убийството преди години на другите му двама сина, императорът възкликна отвратен: „По-добре е да си прасе в свинарника на Ирод, отколкото да бъдеш негов син!“

* * *

Денят след клането покоси Ерусалим с новината за кошмара. Чувайки за станалото някои повръщаха от шок, други се побъркваха от страх да не ги постигне същото. Настана масова истерия, но тиха.  Хората очакваха най-лошото. Не на себе си от паника, с последната частичка разум, който се опитваха да съхранят, те криеха децата си във всевъзможни тайници. Който и да се намираше навън, чувайки какво постигна витлеемци, зарязваше все, що вършеше и бягаше да се погрижи за дома си. Улиците опустяха.

Дъждовното утро завари Ирод там, където го беше оставило предишния ден – на масата с пиенето. С малкото останали му сили той се бореше с дрямката, за да дочака рапорта за изпълнената заповед. Чувайки доклада, касапинът злорадо се изсмя и затътри угоеното си туловище право към леглото, където всичкия изпит през нощта алкохол го повали. Докато изродът задоволено хъркаше, Витлеем погребваше телата.

Викът на оплаквачите пронизваше вселената. Съкрушена тя замлъкна в отдаване последна почит на избитите. Дори птиците престанаха да пеят. Но дъждът не можеше да спре. Той ридаеше неудържимо с хората, останали завинаги белязани от траура.

глава II

Далеч от Витлеем, във Тарс, години след нещастието, слухът за станалото, който беше предизвикал такова силно вълнение и съпричастие на времето, се бе размил от малките ежедневни радости на хората, превръщайки трагедията в един от ония нежелани спомени, които отпращаме възможно най-далеч от себе си.

Сутрешният пролетен дъждец беше изкъпал тревата на полянката до еврейската махала, където дечурлигата се гонеха. Слънцето отдавна беше заличило стъпките на Мокрия, гледайки лудите игри на малчуганите за кой ли път. Ромонливите гласчета на веселите палавници акомпанираха на жуженето на пчеличките и на мушичките, които бягаха насам натам, също като хлапетата.

Едно от дечицата, на не повече от три годинки, не тичаше като останалите, а беше кротко седнало на зелената тревичка, играейки си с агънцето си. Агънцето и момченцето бяха долу-горе връстничета. Детето милваше и целуваше любимото си агънце, а то отвръщаше на ласките му като го ближеше по личицето.

Време беше за обяд и миризмите на прясно сготвени неща се носеха към поляната, заедно с имената, които майките викаха, за да приберат децата си около масата. Като чу „Савле-е-е-е-е“, момченцето с агънцето заприпка към майка си, която също затича към него да си го гушне. Грееща повече от слънцето, тя го вдигна на ръце и го зацелува закачливо с всички нежни думички, които майките рисуват по душичките на рожбите си. Смехът на детето накъдри въздуха като косичката му. Докато влизаха вкъщи, баща му ги пресрещна на вратата. Той целуна жена си и Савелчо, взе агънцето и тръгна с него нанякъде.

– Трябва да го жертвам сега, че после ще имам работа – обясни той на жена си. – Ще се върна докато измиеш Савел и насипеш да ядем.

Мъникът хукна след него:

– Тате, тате, къде отиваш? Дай си ми агънцето!

– Прибирай се обратно – скара му се татко му, но малчуганът продължаваше да тича след агънцето си.

Синагогата, в чийто двор се намираше домът на свещеника, беше през три къщи. Докато се разправяха, Савел и баща му вече стигнаха дотам. Майката извика по мъжа си да прибере ли детето, но бащата я спря:

– Остави го, нека гледа. Все някога трябва да му е за първи път. Ти слагай масата, ние ще се разберем по мъжки.

После клекна до сина си и му каза:

– Савле, вече си голям! А щом си голям, трябва да знаеш за какво са агънцата.

– За игра са, знам! – изпревари го Савел.

– Не, не! Не са само за игра. Виж сега. Аз направих нещо много лошо и Бог трябва да ме накаже. Но вместо мен, Бог ще накаже агънцето. Тогава аз ще се прибера вкъщи все едно не съм направил нищо лошо. Разбра ли?

– Как ще накаже Бог агънцето, татко – с пръчката ли? – наивно попита Савел и надигна едната си веждичка разтревожено.

– Децата се наказват с пръчката, Савле, а агънцата се заколват.

– Какво е „заколват“? – продължи да пита Савел и не спря само с този въпрос: – Като го накажем, нали пак ще си играя с агънцето? Хайде по-бързо да го наказваме!

Баща му погледна надолу и се умълча, от което Савелчо някак подразбра, че няма вече да си играе с приятелчето си.

– Страх ме е… – изхлипа той и се разплака.

Баща му изгуби търпение:

– Стой тук и не гледай! – и влезе в двора на синагогата.

Савелчо се разпищя:

– Дай си ми агънцето, дай си ми гооо…!!!

Свещеникът, чул врявата, излезе да види какво става. А Савел започна да вика още по-силно. Той се затича към баща си, хвана се за дрехата му и започна да го дърпа, но падна и се завлачи след него. Баща му го срита леко да се махне и тогава Савел се предаде, разбирайки, че ще преживее нещо много, много страшно. Пищейки безпомощен, той гледаше с широко ококорени очи как баща му падна на колене, как изрече: „Съгреших“, как свещеникът замахна с ножа и „храс“ – от вратлето на любимото му приятелче избликна онова червеното, от което повечето деца, включително и Савел, изпадат в ужас, щом го видят. Агънцето не помръдна. Савелчо разбра, че то никога повече нямаше да дойде при него и да си играят. Ревейки неудържимо, той се въргаляше в прахта, ритайки крачета и биейки земята със юмручета, докато в това време от дома на свещеника излезе едно мъничко колкото Савел момиченце, което носеше чаша с вода. То отиде при плачещото момченце, остави чашата на земята, привдигна го, прегърна го, взе чашата и подавайки му да пие, го заговори с най-нежното гласче:

– Нá, пийни си! Успокой се…

Савелчо отпи малко и погледна да види кой го прегръща.

– Агънцето трябва да умре! – продължи момиченцето ставайки от земята. – То е нашето спасение! – и запя някаква радостна песен, като се въртеше в кръг с ръце над главичката си, а лицето ú, издигнато нагоре към небето сияеше като че с неземна светлина.

Всъщност, тя цялата си бе неземна. Казваше се Хана. Името ú означаваше „на Бога любовта към нас“. Докато танцуваше и пееше, Савелчо притихна, гледайки я, като нещо никога невиждано. За миг забрави агънцето. После пак се сети и захлипа. Силите обаче го напуснаха и той си полегна по корем във пепелявата прах, изтощен от преживяното, заслушан в гласа на момиченцето, който го целуваше също като агънцето му.

1