Улицата

Има една картина на Ангел Илиев,  художник от Добрич и Лондон, който е от онези художници, чието цялостно величие умишлено е скрито от сегашното, за да се транспонира във вечното. Kартината се казва „Улицата“. Тя е графична, между другото. Което изобщо не е между другото, разбира се. Защото в графиката на черното и бялото сивото е задължително.  Сюжетът е уж простичък – улица с оголени от зимата дървета, от двете ѝ страни симетрично разположени къщи с дворчета. Да не забравя и много важните улични стълбове и жици, които се изгубват в перспективата на далечината. Тази картина притежава някаква примамност. Това, което наблюдавам аз и което ме прави да не откъсвам поглед от далечината на изгубващата се в бялото улица, е това, че като че ли всички живеем на тази улица. Макар на пръв поглед улицата да изглежда статична, Ангел я е нарисувал така, че тя като че ли се движи, пътува нанякъде, и то определено към крайното бяло в което блажено потъва. По улицата няма хора. Тя е пуста. И именно това те подканя да минеш по нея. Ето какво се случва, като тръгнеш.

В началото усещаш зъзнене. После, вървейки по-натам си повтаряш, че няма как да е другояче, зима е, и от това някак си се успокояваш. После обаче студът си казва думата и ти се приисква да се скриеш от него. Но няма къде – не познаваш хората, които живеят на тази улица и не можеш да влезеш у тях да се постоплиш. Вървиш, вървиш и  все не срещаш никой познат, защото това е улица от крайния квартал, а ти живееш в Центъра. Решаваш да хванеш маршрутка, но те не минават от тук, трябва да стигнеш до спирката, която е на още няколко пресечки. Докато стигнеш заветната спирка замръзваш и падаш безпомощен на ледения асфалт. Но падайки, като че ли падаш в най-топлото място. И падаш усмихвайки се, с поглед в жиците над теб – жиците, които носят топлото до всички хора.

Горещото ти тяло изстива, а студената ти душа се слива с Топлината.

Това преживяваш ако тръгнеш отдолу-нагоре по улицата. Ако тръгнеш отгоре-надолу, откъдето всъщност всички сме тръгнали, ето какво се преживява:

Бялото е толкова силно, че стига до всякъде – до абсолютно всякъде! Толкова е мощно, че нищо не може да го спре и то лети в безкрайните си посоки през времето и без-времето. Така бялото достига и тази улица, на която живеят всички хора. То ги изкарва от „топлината“ на телата им и ги извежда в бялото на улицата, по която всички вървим, но не се виждаме, защото сме невидими. Уж зимна, улицата, на която всички живеем и умираме се оказва най-горещата точка за сливане с Лятото.

2
(Прегледи 57, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..