Всички негри са на борд! Белите сме малцинство. Ура!
Обожавам тази култура! Искам да съм черна. Ако може още на мига.

Всичко им отива – и големите тела, и големите пари. Приятелите ми от разните департаменти не спираха да се хвалят с превишените десеторно обороти и с бакшишите. Оборотът пряко засяга заплатите им, начислява им се добър процент от него. Така че, цяла седмица и гости, и персонал бяха с усмивки до уши. Черната аристокрация не се щади за удоволствия. Харчи като за последно. 5000$ за фотосесия бяха нищо за една възрастна дама, на която Ленка (фотографка тук) предложи да направи подарък на внуците си. Жената можеше да си направи 2-3 снимки, добре, де, 5 – по 200$ е кадъра. Но не! Трябва да е много, да има! „Утре може да ме няма“ – каза, нека оставя спомен на децата си. Имането не е като нямането. То е свобода! Свободата да правиш всичко, което ти отива. Да не говорим за потреблението в SPA-то. Купуват all inclusive – всички услуги наведнъж! И то не по веднъж. Същото важѝ за баровете, ресторантите, в казиното пък колко ли оставиха, що диаманти се изкупиха… Могат – правят. Отношнието им е превземащо – дърпат те там, при тях, правят те голям и безкраен. Това е, за което най-много им благодаря.

Но сега за музиката. Добре че беше тя да ги доведе, че да ги видя. Винаги съм си мечтала да отида на служба в негърска църква. Но не съм и мислила, че ще ми дойдат на крака! Боже, аз съм в госпъл филма! С хоровете, нон стоп алелуите и глоритата, с танците, припадъците – пълната програма! За огромна моя жалост, точно сутрешните госпъл служби в Main Stage-а са се записали без звук… Ужас какой то! (Само на руски говоря по цял ден.) Оказа се, че телефонът ми си изключва звука, ако при запис децибелите са над определено ниво. А тук децибели да искаш. Един път от сцената, плюс сто пъти от залата. Надвикват музикантите. Аз съм била емоционална! Ела да видиш какво е негър на църква! Е, намерих си мястото! Накрещях се, надивях се колкото ми душа сáка! То не бяха чупки, чудесии. Само за мен! На места затръшвах телефона и „изпадах в загубление“. Винаги имаше някой редом, с който да лудеем заедно. Ако нещо те развълнува – правиш каквото ти идва отвътре, колкото и да е диво – всеки така правеше – всичките стотици хора. Никой не гледа на никой. Всеки си има личното пространство и свободата да се изразява както му избликва от най-вътре. Не, честно, това не се издържаше – побърквах се от импровизациите им, от движенията на телата им като пантери, докато танцуват или издигат ръцете си към Бога.

Знаете ли колко е истинско? Имаше хора на по над 80 години, знаменитости, разказваха истории от времето, когато не са били звезди, как само вярата им ги е докарала дотук, как и на ум не им е идвало да направят компромис с убежденията си, дори заобиколени от продуценти, които са били против какъвто и да е Бог в албума им. Залата избухваше. Ох, да може да ги видите… Погледът на старите и младите, покланяйки се заедно, семейно, в такава хармония и познаване от опит на добрия Бог, който е бил, че бил с тях – десетилетия! – доказан, повече от жив, повече от реален…

Ами черния южняшкия акцент? Всичко и всички потънахме в неговия всепоглъщаш океан. Звуковото пространство беше тотално превзето от него. Английския ми се прииначи. Поюжнячихме се всички. Плъзна епидемия, имитирахме ги постоянно. Боже, какъв живот докараха тези хора! Нова вселена от усещания, от отношение, от взаимоотношение… Как бавно влизат в асансьора или вземат стълбите едно по едно – никой за никъде не бърза. Походката им, поклащането на огромните им тела, протяжният говор с отворените разтегнати гласни, съкращенията на думите, лексиката, жаргона, възходящите интонации… Пре-въз-на-ся-що!

Сега вече за музиката. И веднага не за нея, ха-ха-ха! Хора, бях затворена на кораб за цяла седмица с легенди на соула! Личности, градили кариера и общества, цяла култура, споделяха не само музиката си в концертите на голямата сцена, но и на конферентни срещи в малките зали. Отиваш на закуска в LIDO, а там снощните звезди – прегръщат те, канят те довечера пак. Или в кафенетата, по баровете – повече от достъпни, повече от френдли. Америка. То само да ги гледаш ти стига. А като си отворят устата да запеят или засвирят… Къде съм аз (???) – от Добрич – тук… !!! Само заради Бог и Ники. И моето неистово желание да съм на широко, разбира се.

Е, мога да продължа още десетки страници, но ще го направя в мореписа. Тук само в резюме. Ще видите малък брой от стотиците ми снимки – по няколко от госпъл службите, от концертите на The Pointer Sisters, Spinners, Jeffrey Osborn. В края на концертите си, той винаги слиза от сцената и дава микрофона за импровизация на хора от публиката. Тук всички пеят. Но за събитието са дошли не само фенове. Пълно е с професионални музиканти. Е, те пък какво шоу направиха – вижда се по реакцията на Jeffrey и по лицата на всички наоколо. Специалното място е за любимеца ми Conrad Hawthorn. Всяка вечер имаше по две сесии в пиано бара. Бях редовно там. Как няма да съм в епицентъра? По мое скромно мнение, този човек, при все могъщите селебритита, беше съвършеният не само музикант, но и човек – колкото всецяло вътре, толкова тотално над нещата. Съпругата му седеше винаги редом, на нейното столче. Наливаше му по мъничко уиски на дъното на чашата, да не му пресъхва „гласовия апарат“. А колко любов излъчваха, и класа от генетичната галантност…

Простете, че част от снимките не са с добро качество – на огромно приближение са, с телефон, не с фотоапарата, на тъмно. Но все пак се усеща какво беше. Не успях да заснема всички звезди, защото на всеки кръгъл или половин час някъде по кораба течеше концерт или среща – не можех да съм навсякъде. „Звездите са повече отколкото ще можеш някога да преброиш…“

Имайте своите съзвездия или още по-добре – създайте нови.

виж снимките тук