Вървя си аз из LIDO след срещата с Альонка в търсене на маса да закуся , но вътре фраш – няма и няма място за Зорито. И тъкмо съвсем да се обезсърча, съзирам чичкото с шапката с пера! От няколко дена го мяркам и все искам да го заговоря. Казах си: сега или никога. Обядваше в компанията на семейство наполовината на неговата възраст. Водеха задълбочен разговор, но няма как, прекъснах ги, помолвайки ги учтиво да споделят масата си с мен (аз къде да седна?!). Много се зарадваха. После разбрах защо. Искали да споделят историята на човека с още някой. И се почна. Професорът ме заговори, заразпитва, заразказва, те го прекъсват да сподели още нещо, абе, стана приказката.

Оказа се, че е професор по медицина, преподавател в университети и академии по цял свят. Пре- и пре-успял в своята си област. Пълен с всякакви истории. Работил и в Европа, задържал се няколко години в Мюнхен. И моля ви се, идвал е в България – в далечната 66-та! Още помни как сме нямали пътища и сме му се стрували страна от третия свят. Да дойде и сега, 50 години по-късно, пак същото ще види. Е, не съвсем, ама почти. И ето го сега, душичката, вдовец, самотник, тръгнал на круиз да е сред хора. Сложил шапката с перата, която е на повече от 50 години, накичил я и със всякакви значки, за да, както се изрази: „… ме заговарят такива хубави момичета като тебе, мила. Иначе ще си стоя едно дърто дядо сам самичък и никой няма да ми обърне внимание. А така, видя ли как дойде точно на моята маса. Защо? Защото имам нещо атрактивно, за което ти се иска да попиташ какво е и защо е.“

Естествено, направихме си снимка – чудна, точно като нас. Краставите магарета се надушват. Така и ние с тоя дядо, който изобщо не е дядо, ами най-разкошен компаньон, с когото ако имах още време, щях да си остана до не знам колко си часá, но исках да се прибера в каютата за обедната почивка на Ники. Като му разказвах цялата история, така се смя – и за професора, и за канелената пудра захар на Альонка.