– новите ми руски приятели, с които се забавляваме от няколко дена насам.

Лили Иванова номер две – ето така изглежда дамата. Почти на нейната възраст е, приличат си и физически. Невероятна личност! Влиза и събира погледите. Нещо се случва. Госпожа Различност преминава. Винаги е облечена като от моден подиум. От глава до пети – свръхнеподражаема, супер екстравагантна, избезумително шармантна. Руса, сияйно синеока, с кожа, която зашеметява и на тази възраст. Перфектно гримирана със супер качествена козметика, от онази, която те прави да изглеждаш без грим, толкова естествено стои. Винаги носи тежки бижута, комбинация от масивно злато, разноцветни големи камъни, огромни пръстени или обеци, а нищо никога не е претрупано. Как става това – знания, разбира се, и опит. Аз не съм експерт. Не мога да се похваля с вкус. Обличам се долу-горе прилично. Не скъпо. Не и евтино. Зависи откъде ме гледаш.

За първи път срещнах Лев и Вита в асансьора. Първото, което видях от тях, бяха обувките на Лев. Казах си – този няма как да е американец от круизващия контингент. Вдигнах поглед – супер артистично облечен за мъж, и то на неговата възраст. Върховното интелигентно изражение. Погледнах половинката му, която на всичкото отгоре си припяваше и си танцуваше – и там вече експлоадирах. Излязохме от асансьора и ги чух да говорят на руски. Веднага ги заговорих. След което Вита ме хвана под ръка и вече не ме пусна. Нейна съм. Решено е. Прекарахме достатъчно време заедно, за да се харесаме не само от пръв поглед.

Тези хора са класа. 37 години живеят в Щатите. По 12 години са дали на Ню Йорк и Лос Анджелис. От 13 живеят  във Форт Лаудърдейл. За щастие, не са се претопили, не са се поамериканчили, не са загубили чувството си за принадлежност към т.нар. славянство. Естети, шемети, луди един по друг, макар и 50 години заедно. Можеш да говориш с часове с тях, можеш да се забавляваш на макс, без изобщо да усещаш как времето лети. Казах им за Монтенегро. И това решихме: „Костички надо положит на хорошое место, куда то ближе к Родину!“. Много, ама страшно много се смяха на предложението ми да помислят къде ще оставят костите си. Заливаха се от смях. Казаха, че ако този разговор се случи с американци, последните просто ще те напътят към по-изгодна погребална агенция и ще говорят само за паричното измерение на събитието. А ние говорехме за това, че трябва да оставим костите си там, където ни е било най-хубаво и последните ни години да са най-сладките от сладките. Като видиш хора, с които сте направени от едно и също, нали знаете колко споделено е това – е, същото беше и със мен и тях. Никога няма да забравя тъжните им очи, когато ми говориха за огромната празнина от чуждостта им с хората около тях. Да живееш 37 години в една страна и да не можеш да намериш истински приятели. Ама така е, като не намираш близост. „Хора от различни планети сме“ – така ми казаха. Затова са решили да прекарат останалите им години в Европа. Ще пообиколят навсякъде, да поусетят хората, ще пробват и Монтенегро. Казаха ми: „Искаме да живеем някъде, където камъните на къщите и площадите са на хиляди години. Не можем без това чувство. Дано покрай камъните да намерим и хора“ – и се смеят. После продължиха. „Не искаме да се връщаме в родината. Не можем да преживеем бедността там. Много е подтискащо. Но ако сме на 2 часа полет от там и можем, когато ни домъчнее да отиваме за малко по любимите си места, става“.

О, забравих да кажа за следващия път. Нали ще сме всяка събота във Форт Лаудердейл. А те живеят в апартамента си на главния канал с най-хубавата възможна гледка за района – на 10 минути с кола от кея ни. Искат да ни вземат в тях, да им гостуваме с Колинка (Ники), да ни гощават и развеждат наоколо. Не знам за това, но се моля да намерят красиви хора за своите красиви старини.