Като за последен път в Кий Уест, решихме да си подарим десертно преживяване. А какво по-десертно от това: къщата на Хемингуей!

Какво видях – няма смисъл да предавам. Какво усетих да. Ще кажете: „Е, стига си прескачала! Дай малко и детайл.“ Честно казано, не намирам смисъл да пиша за уюта на дома и градината му, създаващи добре познатия на естестите усет за аристократизъм. Семплостта на класата, която винаги е мярката, това е. Но добре, разказвам, гледайте.

Импресионистична светлина измежду възбудени цъфтящи, примижащата мараня на срамежливо слънце с проблясващи по пръстите му милион мушици. Момичета-китайчета (туристи), наметнати от копринените си коси – порцелан от плът и кръв на пейка под цикламен храст. Аления жар на розите, дъгата от цветя навсвякъде по алеите наоколо, ароматите на тропик и история. Дървета с императорски корони. Проскърцването на годините, докато пристъпяш в тях. Верандата, кръжаща около втория етаж. Стълбите,  приседнала на тях се щракнах. Разбира се, че най-се влюбих в къщата за писане, особено във въжения мост, свързващ я със спалнята в голямата къща. Да спомена ли „най-големия басейн в цял Key West“, който и до днес остава най-големия? Колко плитко би било това? Виж, котките навсякъде, чистокръвни потомци на неговите котки, няма да пропусна. Отделих им доста време. Както и на книжарничката с шарената подова настилка. После извора и делвата до него, вътре лични вещи, снимки, кухнята, леглото, ваната, добре.

И какво от всичкото това? Живот, самоотнет така трагично от една безѝзходна депресия. Живеене, оставило след себе си колкото значимост, толкова поредица от въпросителни. Теглейки чертата не излиза ли, че кой си бил ти, единствено по себе си, не за пред света, а гол по личност, те прави да си или да не си онова достойното, пред което да свалим или поне да докоснем с жест на почит шапките. Всичко друго, дори и да е принос за цивилизацията, дори и да е запис във световното наследство – какво толкова, щом лично теб не ползва?! Какво от всичко, като нямаш онова блажено вътрешно умиротворение, което само чистия живот дарява? А чистия живот се подарява. На един тук, на други Там, поне така аз вярвам.

И пак се удрям във въпроси тип „кокшката или яйцето“: личния ни избор или сценария – кое е то, което ни диктува да живеем един така, друг иначе? Едното, двете ли са или нещо трето? Всеки има отговорите си. Моите са все различни, в зависимост от това кое измерение поставям за отправна точка на възприятието си – къде стоя – в този или във онзи свят. „Има“ го избора, „има“ го и предопределението, „има“ го и сценария. „Няма“ и ги няма всичките. Има го и другото – че нищо в крайна сметка не е от значение, освен Оригинала – този извън история и време.

И ето че в дома на  майстора на думите, сюжетите, жените, рибите и синьото, по което е бил не по-малко луд от мен, седнала на стълбите към къщата за писане, за кой ли път целувах моето си верую: „Да живее всичкото Оттатък, напук на всичкото ни тук!“.

Следва нещо фамилиарно, дано не прозвучи без вкус фамилиарно, но като една, която съм на ти с всеобщото фамилиарно, ще си позволя да си му кажа, каквото ми е на сърце:

Прегръщам те и аз, чудати Ърн.

За толкова неща те уважаваме.

Прости, ако употребих интервалите, празното във твоето минаване.

Не беше, за да го посоча,

а за да поканя другите след теб да не оставят празно.

Всички сме навързани, мой батко,

кажи ми, моля те: „Разбира се!“.

И нека всеки да остави „домашното“ след себе си –

за добър или за друг,

все пак за пример на останалите е това, което преминаваме.

Животът ни не ни принадлежи –

безкрайно свързани сме.

Няма точка, нито главна буква –

всички си течем извечно

Най-финото от всичко, което намерих във дома му, беше уютната протяжност. Това място беше оставило за себе си единствено ефирното и светлото от прочутия си обитател – блажените въздишки между редовете от живота му, просветляващите мрака му прозрения, които всъщност аз открих за автентичен отпечатък на духа му. Този лек, тайнствено усмихнат дух се носеше наоколо и ме съпровождаше навсякъде. И не от тихия вкус на безвремие, а от нещо друго се лееше лекотата из въздуха. Тя ме докосваше едновременно и деликатно, и безкрайно настоятелно. Искаше да ми открие нещо, отдавна чакащо да бъде споделено с някой жаден за такива работи. И чух! Безкрайно ясно чух звука на най-вътрешните ни екстази, които всеки ако не наяве, то поне на сън си има. Имал ги е дори и този неправдиво диагностициран като депресант. Макар инкогнито от себе си, имал ги е, да! Имал ги е несъзнателно, но напълно осезаемо, в едно измерение, на което не е останал верен поради едно и друго, трето, пето, без значение. И разбрах, че в края на всички земни и небесни краища, абсолютно всеки роден и живял се е докосвал до тази своя вътрешна извечност, отдавайки ѝ се макар и тайно от душата си, в скривалището на духа си. И така тип „ъндърграунд“, най-отвътре, в „тъмното“ на най-най-светлото си, и Ърн е дърпал дозичките, без които никой никога не може. Безвъзвратно пристрастени към Живота сме – неоспоримо, факт. Дори и ако ей-така, за единия парадокс, в театъра на този свят си го отнемаме. Ето че самият той, не онзи в умовете ни – големият, а познатият ни от преди вечности (когато някъде в далечните нивя на нашето реално съществуване аз и ти, и той кръстосвахме надлъж и шир духовните вселени), този точно Ърн е оставил в земното си у дома да витае не табелата, величието, името, напечатано с големи букви, а хастара си, онова отвътре, за което на малцина са ни подарени очила. За мен винаги отвътре-то ще бъде за покланяне. Винаги и само. Особено пък неговото, предвид в каква нелепа противоположност се оказва опаковано.

Десертът на деня си взе десерт – следобед, изблизан между флиртуващите погледи на влюбени, седнали на любимите си стълби с фламинго-сладолед в ръка. И пак щраканици по безброй, бохемия до насита и уморени стъпъла от километричната Duval. И пак чаровния ни синьо-бял гигант Ню Амстердам, изтегнат съблазнително до кея. Чакаше ни да ни прибере във себе си, да ни разхлади с домашна лимонада и да ни сложи да си легнем. „Засънувахме“ в Реалността. Смеехме се с Ърн, невръстни. Гонехме се из нивя, които хич не са далечни.

виж снимките тук

0