Бог направи цялото човечество Един Праведник

п р е д г о в о р

Би трябвало да е лесно да напиша този предговор. Но да си призная, дори мисълта за него ме караше да отлагам и отлагам написването му. Предговорите към досегашните ми книги бяха написани на един дъх, в любимия ми метафоричен кратък изказ, чрез който мога да кажа всичко и нищо, оставяйки топката в отсрещния. Хитро. Но сега не мога да се измъкна така.

„Защо точно Римляни и защо точно Евреи?“, „Защо не някое друго послание?“, „Защо Павлово послание?“, „Евреи беше онова с оспорваното авторство, нали?“, „От Билията?!“ – това бяха първите въпроси, на които попадах, споделяйки с мои приятели и познати какво пиша. Ако не бях аз автора, бих попитала автора: „Защо „римляни-евреи“ и/или „евреи-римляни“? Защо с тире? И защо с този „наопаки“ дизайн?“ (*идеята ми за дизайн на книгата, представена на хартиен носител, е и „корицата“, и „гърба“ да са лица на книгата, като от едното започва Римляни, а от другото Евреи. Двете лица са обърнати едно срещу друго на 180 градуса, така че, за да почнеш да четеш Евреи или Римляни, да трябва да завъртиш книгата наобратно. По този начин двете послания се събират в средата на книгата – в тирето помежду им.)

Първо историята. Истината е, че след „Пеперуди“ (*2001г. – книжката ми с поезия, появила се в отговор на мощното влияние на Жоржан и Уини Банови)изобщо не съм мислила да пиша каквото и да е, камо ли книга. 2005-та декември се качих на кораб за цели 7 месеца. На изпращане, моят пастир Митко Димитров ми подари личната си The Message Biblе – безценно отношение, за което съм му безкрайно признателна! На кораба имах цялото време на света и никаква работа. Прекарвах часове наред в The Message – разхождах се из любимите ми книги и пасажи, проверявах разни интересни неща, забавлявах се. Започнах да пиша, вдъхновена от именно от нея. Исках да облека любимите си послания в нови дрехи, да ги усетя по нов тепърва създаващ се начин. Исках да видя какво ли ще е, ако и на български имаме такава версия на Библията. Но не превод, а подобие на нея. И започнах: първо няколко псалма, после Песен на песните, после Притчи, Еклесиаст, малко от Битие, малко от Матей, малко от Галатяни, я, целите Галатяни направо. Писах и писах – 7 незабравими месеца по море от Откровения. Исках и дадох на загрубелите от регулярната ми употреба стихове от българската Библия един нов вид живот – такъв, какъвто не бяха имали, такъв, какъвто аз исках да имат. Направих си мой прочит. Написах любимите ми думички така, както ми ги шепнеше на ушленце Автора им.

Две години след поетичните книги на Стария Завет и Галатяни написах Римляни – абсолютно спонтанно, на скорост, буквално на екс. Още 2 години по-късно Евреи – отново по вДъхНовЕ-Ние, отново на екс, без никаква предварителна умисъл за „престъпление“ като това. Не се решавах да ги издам, поради ред причини. Едната от които тази, че годините от 2008-ма нататък бяха изключително интензивни в духовно отношение. Достигах нови и нови територии в Духа, които изследвах, проучвах обстойно и обитавах достатъчно, за да опозная отблизо. Но се получи така, че от толкова откривателска плячка, в крайна сметка се обърках. Обърках се не в смисъл на „сгреших“ или „изгубих се“. Напротив. Намерих Отговора, намерих всичко. Но имах нужда от години да се съвзема и да мога да преценя какво е добре да споделя и какво да запазя само за себе си. Видяното ми причини тотален шок! Беше като онези съкровища от приказките, които ти вземат ума. Беше огромно, непреносимо съкровище! И на всичкото отгоре никой не може да го покаже на никого. Само то може да си се показва на когото и когато си поиска.

Всеки път има своята дължина, посока и най-вече пътници, които го създават. Моят път до съкровището не беше извървян самостоятелно. Затова искам да  отдам най-дълбоката си признателност на тези, които са ме водили дотук и са развили сетивата ми да оперират в духовния свят. Разбира се, на първо и единствено място е Бог. Но Той работи и чрез хора. Тук искам да спомена тези от тях, които аз разпознавам като мои треньори в Духа.

На първо място: пастир Митко Димитров от Добрич. Ако той не беше така безкрайно зависим от изявеното Присъствие и действие на Духа на живо в събранията ни (*за които бих могла да изпиша още една книга само описвайки това, което стотици хора преживяхме заедно), ако не бяха тези перманентни ексцесии от блаженство, тази висша академия по нововинология, тази духовно богата на „живителни бактери“ среда, в която Животът на Духа се ражда, расте, щъка, щъка, щъка, „белите и червените кръвни телца“ се надбягват, „кислородът“ от Небето свисти и възрастява – ръстът на духовния човек, който сега съм, щеше да бъде в пъти по-нисък, а стадият ми на развитие – ембрионален. Но действието на Духа във п-р Митко Димитров ме възрасти в един напълно зрял духовен организъм, съвършено способен да функционира в Света, от който е роден и на когото принадлежи. Факт: ако не бях обучавана от такъв познавач, който да ни потапя до най-здравословната духовна дълбочина – до тайните на старозаветното и новозаветното откриване на Месия във всеки детайл от книгите на Стария и Новия Завет и то не на сухо, а в най-мокрото на Кръвта, на Виното, на изявеното Божие присъствие във всяка една негова дума, сричка, жест, вопъл, писък и въздишка, едва ли Евреи щяха да бъдат написани така. П-р Митко Димитров е моят „треньор-дълбоководолаз“. Обичам те! Признателна съм ти!

Отново на първо място: ако не бях обучавана от Жоржан и Уини Банови, които ме завихриха в нещо безмерно повече от торнадо 10 на „n“-та степен и ме отвлякоха далеч, далеч, чак в недрата на делото на Кръста и ме заключиха там, на доживотна любовна каторга вътре във бездънната съкровищница на това съвършено завършено дело на Месията, едва ли Римляни щяха да бъдат написани така. Жоржан и Уини са хората, които сведоха до мен и Словото, и Духа на Откровението на Кръста, което е отправната точка на посланието в тази книга. Те, подобно на най-вещи специалисти в археологията, вече 20 години разравят свръхпедантично пластовете от стотици преводи, стотици версии на Библията, правейки експертен сравнителен анализ на всеки един стих, който маркира Откровението на Месия. И така в тези стотици проби намират за съществен и неоспорим резултата от анализа! Но най-доброто на това, което правят като „научни работници“ е, че го правят в размаха на една космически гигантска духовна стихия от вселенски мащаб! Да, те са точно това:  една божествено безмилостна към фалша духовна свръхстихия с назначение Земята, разполагаща и боравеща с духовни атрибути, предоставени на разположение единствено на въведените в пълновластие апостоли на пряко и единствено подчинение на Бог. Жоржан и Уини са моите „треньори-летци“. Те ме отведоха до границата с Космоса. Показаха ми нещата от най-горе. Научиха ме да живея в глобалното, не във визуалното.

И пак на първо място, ха-ха-ха: ако не беше Мими (Me, too) да сподели с мен откритията си зад всичко познато ни досега, аз нямаше и да подозирам, че има още. Ако не беше ме повикала „да прекрача границата на Космоса“, аз нямаше да се превърна в астронавт. Тя е моят „треньор по астронавтика“, ха-ха! Тя е тази, която ме отведе в открития Безкрай. Разбира се, тя е това, което е, защото също като мен бе обучена от Жоржан и Уини да лети на предела. Ние с нея имаме свободата, поради необвързаност с конкретна земна мисия да преминем, живеем и се реем оттатък. Нямаше как да не се отдадем на това Божествено страстно притегляне! То е несравнимо по-силно от всяка друга любовна гравитация!!!

Тези според мен са трите ключови фактора за написването  на Римляни-Евреи. Не мога да се похваля със себе си, както и тези, които ме обучаваха не могат да се похвалят с друг, освен с Бога си. До всички нас дойде нещо прелестно, което прегърнахме. Разбира се, Римляни-евреи е плод на вече 20 години екстремални духовни преживявания, плод на един експериментален опит в духовните реалности, плод на ежедневни лични отношения с Бог, който както всяка личност има своята си най-съкровена територия на аз-а, възможна да бъде открита и предоставена за опознаване само по един дълбоко интимен, жадуван и от двете страни начин. Начин, който бива потвърден и от Писанията, разкриващи ни своя Дух единствено по Волята на Автора им, в мярката и времето (*или Безвремието), отредени за всеки един от нас уникално.

И все пак, водещият фактор за появата на книгата си остава Откровението на Кръста, което Жоржан и Уини стовариха в живота ми в цялата Му шекина от тежест (*„шекина“ идва от иврит и означава „тежестта, интензитета, налягането, свръхенергията от Самото Божие Присъствие в Светая Светих“). Това Откровение е единствената здрава апостолска основа – онази, която лично Главата на Църквата – Исус, Месията, е положил в Павел по време на тяхната среща по пътя за Дамаск и по време на многото им други последващи срещи очи в очи. Сам, Месията направи от най-отявления враг на Църквата Му Савел, който Той нарече Павел, посланика на Откровението на Кръста. Не друг, а именно апостол Павел дари на тогавашния свят Истината за това, какво не толкова Исус, колкото Христос извърши, как го извърши и колко съвършено го завърши. Но тази Истина доскоро лежеше неоткрита, затрупана под слоеве от векове невежество. 20 века след мисията на Павел, се ражда един българин – Жоржан Банов. И едно момиченце – Уини. Бог ги събира и прави от тях нещо повече от семейство – прави ги един забележителен тандем. Абсолютно категорична съм в разпознаването си относно тях (*не само аз, стотици хиляди хора по целия свят, в това число и водещи имена в християнския свят, признават служението им като апостолско, наричайки ги апостолите на Радостта), затова така твърдо мога да заявя, че именно чрез Жоржан и Уини, така както и чрез Павел в неговото време, Бог откри пазената за десерта на историята Тайна – Тайната на нашето съучастие в смъртта, погребението и възкресението на Месия – тайната на Кръста. Или по-точно казано – Откровението на Кръста, защото то вече не е тайна (и слава Богу за това!!!). Надълго и широко споделям това Откровение в главата „Съразпнат, съпогребан, съвъзкресен“ на друга моя книга – „ДНК Любов“ или „Боса, мокра и солена“, още не съм се спряла на точното заглавие. Но тук накратко и според зададените от Павел рамки на писмото му до Римляните, споделям красотата на делото на Кръста дотолкова, доколкото формата ми позволява.

6 години след написването на Римляни и 4 години след написването на Евреи правейки им заключителна редакция, реших тя да бъде минимално инвазивна. Оставих ги така почти на голо, както бяха написани тогава. Не ги облякох „подходящо“, не ги гримирах. Не исках да засегна ни най-малко автентичността на размаха, с който думите влитаха и излитаха от мен тогава. Не направих никакви значителни корекции по смисъла, значението и посланието, освен една, която си запазвам в тайна. Това, което отнех беше това, което заслужаваше да бъде отнето – немалкото разперени „нокти“, които в онези години бяха характерни за отношението ми към нещата, които ненавиждам. Спомням си как изобщо не разбирах Жоржан, когато ми говореше за „ноктите“. Слава Богу, сега мога да го разбера. Но тогава  не бях на място, от което той живее, така че колкото и да исках не можех да родя нещо, с което не съм била осеменена. Той ми казваше: „Разкошно е, Зори! Само прибери ноктите. Представи си нежността на докосването от нежна, пухкава котешка лапичка с напълно прибрани ноктенца. Усети ли колко е мекичка? Ние милваме, ние не драскаме.“ Красота…

Неизбежно книгата ще провокира маркиране на противоречия с улегналите от инерцията на времето и превърнали се в класически църковни доктрини, които смея да твърдя перфектно познавам.

Почитам доктрините и уважавам тяхното място в християнската ни история. Те са основата на Вярата, завещана ни от апостолите на ранната църква, както и наследството във времето след тях на стотици откриватели на Божието отношение към нас. Човешкия стремеж да познае Бог още и още никога няма да секне! Ако Мартин Лутер не беше открил доктрината за оправданието ни чрез Вяра, ние все още щяхме да плащаме на òтчетата индулценции, да погребваме самоубийците отделно от християните и да горим на клади вещици. И най-вече „обикновеният“ мирянин нямаше да има възможността да прочете Библията си на своя матерен език. Разбира се, далеч преди Лутер, още във 9-ти век, българските апостоли Кирил и Методий преведоха за първи път в световната история Библията на първия различен от латински и гръцки език – българския! Като българка, няма как да не изпитвам дълбока признателност към Бог за този исторически факт, както и за цялото Му откриване към нас българите, с което Той ни е дарил много преди първия европейски Ренесанс – българския от 9-ти век. Бугарите или „свише дух“, хората, които са населявали земите на днешна България от 10 000 години преди Христа, са първите, които предизживяват християнството. Намерените стотици археологически доказателства за най-ранната човешка цивилизация – тази на бугарите, изобилстват с факти за почитта към Разпънатия на кръст Син на Бога – Орфей, както са го наричали предците ни, хилядолетия преди Неговото Въплащение в Исус от Назарет. От Орфей, през богомилите и Лутер, чак до наши дни, откровенията на стотици личности, които са имали смелостта да изявят вярата си, отдавна са заели своето място в съвремената доктринология и най-вече в ежедневното общуване на хората с Бога. Тези животворни открития на Духа откриват все повече истинското лице и сърце на Бог, приближават Го още повече до жадните ни души и носят духовно съживление, за което ние винаги ще бъдем ненаситни! Няма как да не признаем факта, че процесът на откриване на Бог към нас е вечен и константен. Той никога няма да спре – нито в този, нито в другия ни Свят. 

От 24 години имам честта да изучавам Библията и да бъда обучавана от нейни истински познавачи, боравещи с текста ѝ на оригиналните езици, както и с всички нейни преводи и стотици версии, разкриващи най-дълбоките детайли и отенъци в многопластието на нейния смисъл. Изучавала съм всички нейни доктрини, историята на създаването им, контекста на политико-икономическата и религиозна обстановка, в която са се утвърждавали, история на Израел и древния свят, история на църквата, история на деноминациите, история и приоритетни доктрини на всички познати християнски течения, корените на различията в стиловете в боравенето с библейската материя, както и основите на всички световни религии и множеството култове и секти. Не казвам, че съм познавач във всяка една от тези огромни материи. Но имам представа къде се намирам.

Преди да издам Римляни-евреи, бих могла да окастря нейното послание от всичко, което съм сигурна, че ще предизвика смут и несъгласие в хората с класическа библейска ориентация (*Откровението на Кръста преизобилства от солидни библейски доказателства. Целта ми тук не е да ги представям. Това правя в „Съразпнат, съпогребан и съвъзкресен“). Бих могла да си спестя етикирането от хората с теологични знания: „Нищо ново. Това е еди кой си, това е еди кое си. А това са пълни глупости.“ Бих могла да направя книгата малко по-приемлива. Но не бих. Това, което преживях и което е първопричината за написването ѝ, не мога да зачеркна и просто да прескоча. Това е най-хубавото, което се е случило в моя скромен човешки живот. Това е най-големия ми подарък. Невъзможно е да му изневеря. Надявам се да бъда правилно разбрана относно това, че в ръцете си не държите теологическа книга (*Тя не е теологическа в значението на тази дума като наука. Всъщност, теологията не може напълно да се характеризира като наука. Фактологията на Библията е предмет на доказване. Но самият Бог никога не е бил и няма да бъде. В този смисъл, аз също не мога да докажа вярата си. И не искам. Но, да, бих я нарекла тео-логическа, в смисъла на това, че тя е моето настоящо знание за Бог, както и че намирам логика Бог да е това, което споделям, че Е.). Всичко, което учих и знам е толкова несравнимо с преживяването на това, което теорията се опитва да формулира. Написаното тук е изповед за това, на което съм станала свидетел, но не чрез книгите, а чрез Духа на Този, който е диктувал Книгата. Написаното тук е начинът ми да уловя Вашия поглед и да го насоча към това, което видях. Надявам се на един взаимен поглед към нещо толкова интимно и принадлежащо като право на всеки, каквото е Вярата. Това е просто моят личен прочт на Римляни, подобен на: „Св.Павел от окопа“, недовършената версия на Павловите писма на един загинал на фронта войник от Първата световна война. Това е експресия, породена от крайната ми екзалтация по Кръста, експресия в изблик от ИзкуствотоБог да твори Себе Си във нас. Или може би изкуство, в изблик на експресия. Вероятно двете, но не наука, не догматика. Когато човек рисува, той създава една нова реалност, той не документира вече съществуваща такава. Той пресъздава видяното в една автентична своя версия, породена от неговата уникална по право, диферентна, понякога твърде иностранна на останалите възприемащи отправна точка на възприятие. Споделям това, което видях от моето място. Бих искала книгата да се чете с това „едно на ум“. Имайки предвид крайно субективната ѝ (макар и представена като сюр-обективна) същност, нейното послание не може да бъде възприето и асимилирано, боравейки с него постулатно, колкото и написаното да звучи постулативно. Моят призив е: нека необезпокоявани от нищо се радваме на свободата да живеем там, където сме в момента – всеки в своя собствен дял Вяра. Това е заръката на ап.Павел относно нашите временни различия, нали? Нека просто стоим един до друг в цялото си разноòбразие и палитра от различности. В Бог има достатъчно място за всички ни. Той Самият съдържа в Себе Си толкова много сфери на влияние и Себеизразяване, в които някои от нас се чувстват комфортно, други не. Всеки има своето си място за във времето. Всеки има своето си място и в Безвремието.

Има нещо, което може да се възприеме като натрапчиво. Това, че текстът изчетен нацяло ни върти като във спирала. Оставя ни с усета за повторяемост. Предава впечатлението, че едва ли не приемаме една и съща субстанция от информация дори и в многообразието на придадените ѝ различни вкусове, текстури, аромати. Признавам, дори аз се замайвах, четейки нацяло, докато редактирах. И това е така, защото книгата не е от тези, които се четат нацяло. Мисля, че правилният подход към нея е да се приема на малки, кокетно апетитни порцийки, които да не се стараеш да осмисляш, а по-скоро да преживяваш, да разглеждаш от всички страни, да си полягваш във всяка една от тези страни, да се търкаляш из тях, да откриеш нови, да се отъркваш в тези, които са особено привлекателни лично за теб, да ги вдишваш, да ги оставиш да проникнат, да се оставиш да обливат сетивността ти с най-различни възприятия, да анализираш с вътрешната си страна какво ти носят, докато минават през теб, да погледнеш дълбоко в очите на това какъв е усета им и да стоиш така напълно вглъбен в него, преданно отдаден на способността му да те отведе до своя сюблимен подарък. Има един филм, който безкрайно ценя: „Шоколад“. В любимата ми негова сцена най-заклетият враг на шоколатиерката прекара нощта срещу Великден във витрината на нейния магазин за шоколад, страстно отдавайки се на всичката наслада, която можеше да се изпита и преживее от нейните шоколадови повече от шедьоври, от нейните шоколадови блаженства за всички сетива. Надявам се да съм била достатъчно шоколадова пишейки. При все, че алергични към шоколад винаги ще има. Дори те, обаче го обичат. Връщайки се на усещането за спирала от еднаквост, предполагам, вече разполагате с отговора: шоколадът е основният вкус в един магазин за шоколад. А „замайването“ е от ендорфина.  

Относно повтаряемостта, не е за пропускане и факта, че толкова натрапчиво настоятелен и еднопосочен в изказа си е и самият Павел. Духът на посланието, към който се придържам е толкова маринатно константен. Очевидно целта му е да маринова – да ни натисне с нещо достатъчно тежко, което да не ни позволи да изплуваме на повърхността и така здраво притиснати да стоим потопени отвсякъде в марината, напълно покрити от Виното и останалите съставки, които да се просмучат във всяка наша клетка до степен на безвъзвратна трансформация.

Друго нещо, което непременно ще се набие на очи е тонът. Някои биха го определили като: „Свръхпретенциозен. От първата до последната дума – претенции за истинност, декларативност, постановления“. Не мога да избегна това – придържам се към зададената от Павел форма на писмо на апостол до местна църква. Не само заради жанра, но и заради това, че давам лице на моята непоклатима Вяра, на това, в което съм била неоспоримо утвърдена, „простете“, но не мога да звуча по друг начин освен безкрайно уверено.

Друго. „Твоята вяра, но представена в думите на Павел, който е апостол, за Бога! Що за дързост?!!! И кому е нужно?! Казано е, каквото има да се каже. И този крещящ едва ли не божествен комплекс! Това е не просто „еретично“, това е прекалено еретично!“

Напълно разбирам подобно отношение. Инстинктът да скачаме на всичко, което  дисонира с нашите основни парадигми е изключително силен, признавам това от личен опит. За добро и зло, всеки има право на тях и правото да ги отстоява. За щастие имаме и избора и възможността да ги променяме.

Писането на книги е изложба. Показваме вътрешен свят. Протягаме това, което сме и търсим допир с тези, които биха пожелали. Искам отново да фокусирам вниманието ви към начина, по който бих искала книгата да бъде възприемана. Нека гледаме на нея като на творчески проект – не теологичен, не научен, не религиозен, не деноминационен. Това е писък на удивление! Писък от щастие! Писък на свобода! Писък от откритие! Това е нещо лично. Твърде, твърде лично! Моето отношение е следното. Аз уважавам личността, която стои зад не-съ-гласието, затова мога да го разбера. Живеем в не-свят, пълен с не-съ. Но личността е нещо далеч повече от изменчивите ум и емоции, с които оперираме в изменчивия свят. Именно защото всеки е твърде повече от това, което мисли, чувства и прави тук и сега, аз уважавам всеки, бих казала почитам всеки и ценя неговото настоящо право да бъде това, което е в момента.

Написах предварително някои от възможните реакции на книгата и моя отговор на тях от чувство на грижа. Грижата ми е насочена единствено към човека-читател, който вече има своя си установен вкус и поглед върху конвертируемите тук теми. Исках да се уверя, че съм му дала на разположение правилните „очила“ за четене. На 3D кино с 3D очила. Презапасих се с отговори в аванс, не заради нещо друго, а за да съм сигурна, че съм дала ориентир в това какво гледаме и за какво да гледаме, та да видим.

Много държа да направя едно важно разграничение. Духът на цялото послание в „Римляни-Евреи“ е пропит от вече създадената като такава доктринология на Откровението на Кръста, което Жоржан и Уини проповядват. Тяхното апостолско служение по думите им е един вид „доста мръсна работа“ – имат да копаят стотици хиляди тонове пръст, камъни, отпадъци и какво ли не, което заема мястото на основата, която те полагат. Тяхната мисия е да изкопаят изкопа, да направят място, да изхвърлят всичко излишно и на вече разчистения терен да излеят Основата на Откровението. Но аз, стоейки на вече излятата основа, бях обсебена от нейния гигантичен мащаб. Бях шокирана от мисълта какво ли здание може да стои на нея. Затова отидох малко по-нататък. Книгата представлява едно прекрачване на прага и преминаване отвъд, навътре. Това е изцяло моя крачка, която категорично ме разграничава от тях. Изключително силно държа да направя максимално ясно разграничението, че тази книга е безкрайно повлияна от откровението на Банови, но те не могат да бъдат свързани по никакъв начин с всичко написано в нея. Те не заслужават упрек.  Ако има такъв, нека той бъде изцяло за мен.

И за да направя нещата още по-ясни, нека дефинирам отправната точка на моето възприятие, която прави посланието ми това, което е.

И тук нещата не са така прости. Застанала съм в едно единствено нещо, но то стои в две неща едновремено – две неща, които са едно в друго. Аз стоя в Откровението на Кръста, но то стои в контекста и на времето, и на Вечността. Споделям Отровението на Кръста, което е моята опорна точка на всички следващи открития в Духа, но споделям и някои от тях. Защото това Откровение не е свързано единствено и само с пространстветно-времевото измерение. То идва в отговор на Дефекта в измерението на времето, но произлиза от измерението на Вечността. То разбулва оригиналните намерения на Бог, Неговият промисъл и дизайн за всичко, което ни заобикаля – видимо и невидимо, както, и преди всичко, Отношението, което стои зад този промисъл и дизайн. Окровението на Кръста ми отвори, както вече споменах, Врата към свят, който наричам Реалност, Истински Свят, Света на Бог. Книгата е поглед от там към нашия изстрадан свят. Ние дотолкова сме впримчени в нещата тук, че лесно губим голямата картина. Или изобщо не се замисляме за нея. Но аз съм безкрайно зависима от това да съм наясно с цялото. Не мога да съществувам в ужаса и бъркотията на частите. Затова, намерила своите отговори, ги споделям от позиция на Вечността, но и не само. Поради необходимостта да си говорим за земни неща по земен начин, поставям вечния контекст като присъствие, но не поставям акцентът изцяло върху него –  продължавам да боравя с времевите понятия и терминология на Откровението в неговия земен контекст.

Държа да изясня и още нещо – защо стигам до максимализъм, защо липсва сиво в чернобелите окраски на представената материя.

Използвам термини от установената вече терминология, която споменах, използвам и някои създадени от мен. Тук ще срещнете термини като: грешно естество, покварено естество, тялото на греха, дяволско естество, грях, дефект, псевдо-свят, нереалност, обречен на гибел, осъден на екзекуция, плътта, недостоен за живот, себе-живот, аз-сам, както и божествено естество, оригинално естество, Праведност, Святост, способен на Живот, Бого-живот, Дух, дух, едно с Бог, аз в Аз, Вяра, Вино, Кръв, Воля, и др. Изписвам някои от термините с главна буква, за да подчертая тяхна същност на Личност.

Налага се да направя още едно важно разграничение. Затова ще се спра на термина „оригинално естество“, който е изцяло мой термин и на термините „старо и ново естество“. Съвсем накратко.

Доктринологията на Откровението на Кръста гласи, че Адам е създаден в естество, което можá и бе покварено от дяволското естество, измамило Адам, съединявайки се с него по начин, който фатално го разделя от съединение с Бог. На това именно разединение е отклик делото на Месия, от което ние се възползваме или не в зависимост от нашето „да“ или „не“ на Него, което изричаме, докато живеем в телата ни за този свят. Относно нашето вечно спасение, макар и изобщо да не фокусира посланието си спрямо нашето „да“ или „не“ на Христос, в степента, в която го прави класическата християнска доктринология, макар и да слага фокуса изцяло върху нашето съучастие в смъртта, погребението и възкресението на Месия, доктринологията на Кръста, позовавайки се на Писаното Слово (*което ни е дадено за това измерение и което ни разкрива онова, което е достатъчно да знаем намирайки се в този свят), също стои на позицията, че нашето „да“ или „не“ определят нашата последваща вечна история, нашия живот след смъртта на тялото ни.

Гледайки от позиция на времето и Писаното Слово, което ни е дадено за консумация докато сме в него, изглежда, че това няма как да е другояче(*въпреки че според мен в самото Откровение на Кръста се намират семената на това, което правя да покълне като послание тук. Напоследък има все повече автори, които работят успешно в посока на това да базират своето убеждение за спасението като дело изцяло принадлежащо на Божията Воля, които използват солидни билбейски доказателства за потвърждаване на откровението си, че това дело е всекиговключващо, че Спасението принадлежи на всички. Аз получих това откровение не от книги. Това е нещо твърде лично за мен. Тук нямам за цел да доказвам каквото и да е, просто ще споделям.). Но гледайки на времето като на такова, което стои във Вечността, изхождайки именно от нейната опорна точка, аз вярвам, че нашият свят е нито край, нито начало на нашето съществуване. Аз вярвам, че това, което наричаме човешки дух съществува в Бог по един необясним за нас начин далеч преди света „Падение-Спасение“ да бъде осъществен и далеч след като с него бъде приключено. Независимо от това какво се случи във времето, ние притежаваме едно оригинално естество, което е едно с Бог. ТОВА естество е нашият човешки дух, не Адамовият. Това оригинално естество е едновременно наш, общочовешки дух, но едновременно с това е и нашата уникална човешка личност, нашето най-дълбоко и единствено реално, вечно наше „аз“. Когато Бог реши да реализира „Падение-Спасение“ той създаде сцената за действието – нашия свят, такъв, какъвто го познаваме от Адам насам – и постави нейните филмови герои: Проблема „грях“  и Адам с неговото подлежащо на поквара естество. Мисията на Месия, лично според мен,  бе да докаже, че оригиналното ни естество едно с Него е невъзможно да бъде погубено, дори ако бъде извършено престъпление от такъв мащаб, каквото би било посегателството върху него. Мисията на Месия, която касае нас, човеците, доказа извечността на нашата връзка с Бог и нейната от винаги и винаги ненарушимост. ТОВА бе доказано от делото Му на Кръста. Ако нямаше база, на която това дело да стъпи, за да извърши нашето съединение в смъртта, погребението и възкресението на Месия, нямаше да има нито възможност, нито смисъл то да бъде извършено. Аз вярвам, че тази база е нашето оригинално естество.

Във времето, обаче, не във вечния контекст, можем да говорим за „старо естество“ и „ново естество“, характеризиращи „стария човек“ и „новия човек“. Те изразяват хронология. Под старо естество се има предвид поквареното човешко естество, а под ново естество се има предвид онова естество, което Месията ни даде след унищожението на поквареното ни естество – естеството „едно с Него“, което аз наричам оригинално, но в контекста на времето е „ново“.

И ето тук идва ред на въпроса за максимализма. Римляни-евреи звучат толкова всеобхватно, толкова всепоглъщащо в своята обобщителност. Неизбежно е това да е така – поради материята, с която боравят. Ровят се в първопричини. Когато работим с нещо толкова безкрайно по възможности за смисъл, като човешкия духовен геном – неговия произход, история и бъдеще, трябва да сведем безкрайния по размери изследователски материал до неговото клетъчно ниво, дори да минимилизираме още повече – до елементарните му частички – трябва да вникнем и проучим тях. Чак тогава анализът дава съществения резултат. Обобщенията идват от само себе си: от естеството на материала зависи вида на материала.

Да, изглежда крайно грозно да се приравняват всички хора (в целия техен капацитет на личности със своята уникална сама по себе си плюс придадената от достиженията и приноса им стойност) до един изроден вид „грешно естество“, до един „дефект“. Да, изглежда абсурдно да се нарича „псевдо-свят“ и „нереалност“ цял един реално съществуващ свят, пълен с какви ли не постижения на своето културно и научно развитие – един свят, който все пак съществува по дизайн от самия си Създател. Да, изглежда крайно нелогично да наречем анти-божествен този свят, при все, че той блика от творческата енергия на Архитекта си, неспирно продължаващ да изразява Себе Си във взаимодействие с милиони и милиони креативни личности, чрез които Той е свел до нас онова добро, на което имаме привилегията да се радваме. И да, изглежда крайно грубо и проява на безвкусица, едва ли не, да почерним под общ знаменател всичко, наричайки го „обречено на гибел“, „осъдено на екзекуция“, „недостойно за живот“.  

Ето какво е моето отношение. Тук, всичко е двойнствено. Бивайки част от свят, който наричам „Падение-Спасение“ и фокусирайки се върху доброто, което Бог комуникира с нас на база нашето оригинално естество (към което милиони хора са изключително сенситивни), разбира се, този наш свят е едно прекрасно място за творчество, развитие, прогрес и живот във всичките му посоки. Фокусирайки се в обратното, във всичко зло, с което този свят преизобилства, не можем да не отбележим Проблема с голямо „П“. Книгата разисква решението на Проблема. Не така подробно и систематично, както в „Боса, мокра и солена“ („ДНК Любов“), но и тук достатъчно обширно. И разбира се, освен към фиксирането и разрешението на Проблема, аз умишлено насочвам вниманието ни именно към това наше оригинално естество, към истинското наше аз – „едно с Бог“, което е есенцията на и първопричината за един реално пълноценен живот тук и сега.

Обичам да се наслаждавам на това, което смятам за истинно – това, че за щастие всички тези повече от понятия – грешно естество, дефект, псевдо-свят, нереалност, обречен на гибел, осъден на екзекуция, недостоен за живот – се отнасят единствено и само за времето. Те не съществуват във Вечността и нямат никакво касателство с нея. За мен те са една времева илюзия. Нещо, което е било необходимо да бъде създадено. Нещо, с което е приключено. Има нещо далеч по-живо и реално от тях, от света ни изобщо. Това е, върху което аз виждам смисъл да бъде сложен фокуса.

Оставям отговорите относно крайно максималистичната в своята минималистичност гледна точка на вас. Те неизменно ще дойдат, може би по-късно, а може и сега, след прочитането на последната страница, която се оказва не в края на книгата, а в нейната среда (*откъдето и да се чете хартиения вариант на книгата, нейният финал е по средата) –там в тиренцето, откъдето идват всички отговори – от нашия Дух в дух, от нашето най-дълбоко оригинално естество едно с Бог.

Десертът за накрая: „Защо „Римляни-Евреи“ – защо с тази пунктуация? И защо с този тип „наопаки“ дизайн?“ Може би е по-добре да започна отговора си с отговор на друг въпрос: „Защо Римляни и защо Евреи?“

По природа не съм човек, който се впечатлява от подробности. Обичам същината, глобалният поглед, реалния мащаб. Обичам да живея с фокус право във целта. Обичам целта да е недостижима за човек. Затова когато изучавах основите на световните религии, още в ранните ми 20, бях привлечена от християнството. Видях, че то е единствената религия (*християнството не е религия, но за това след малко), предлагаща нещо коренно различно от всички останали. Да, всички религии споделят вечните принципи за добро и зло. Но всички те, колкото и да са различни, в същината си предлагат един и същ начин на отношние към Бог: човек да отиде при Него. За моя най-голяма радост и облекчение, в християнството видях есенциално различна концепция: Бог идва при човека. И то не на онази база, която виждаме в пантеизма – всеприсъствие на Бог във всичко одушевено и неодушевено и по този начин и в човека, а на база уникалността на взаимоотношенията с човека, представени като едни бащино-синовни взаимоотношения. Още тогава бях потресена от Христос като Единствен, който е инициаторът и завършителят на човешкото спасение. Аз знаех и знаех, че ние се нуждаем от спасение, не от усъвършенстване. Именно затова не намирах логика в останалите религии (*казвам това с цялото ми уважение към личностите на хората, които ги изповядват и почитат.) Спомням си какво си мислех тогава: „Не може да си Бог, да си създал несъвършени хора и да искаш от тях да станат съвършени, разполагайки единствено с несъвършенството си. Няма логика. Не може да си Бог и да не знаеш първото нещо за човека – че той има ГОЛЯЯЯЯМ проблем, който се нуждае не от замазване, а от решение!“. Още тогава прозирах, че това, с което се занимават всички религии – несъвършенството на човек и съвършенството на Бог и съответно пътя на несъвършения човек до Божието съвършенство е въпрос на природа, естество, на нещо, което не подлежи на поправка, еволюция или развод. Не можеш да избягаш от себе си, от естеството си, освен ако то не бъде тотално сменено. „Но как???!!!“ Ето това беше въпросът, който истински ме вълнуваше. Затова намерих отговор само в Христос и това, което Той прави – премахва злото в нас (решава проблема), чрез Себе Си вътре в нас (не изисква невъзможното от мен)! Разбира се в далечната 1991 никой не говореше чистия дестилат на Откровението за Кръста. Куриозното или може би пророческото в случая е, че през ’93-та, на стената в квартирата ми бях окачила плакат, на който собственоръчно написах с големи букви думите на Галатяни 2:20:

„Съразпнах се с Христос и вече не аз живея, но Христос живее в мене! И животът, който живея в тялото, живея го с вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе си за мене“.

(*през ’91-ва все още не бях запозната със значението на превода от оригиналния старогръцки език: „Аз съм бил съразпнат с Христос…“, нито с изумитлния смисъл, който преводът на целия този фундаментален за християнската Вяра стих, носи в себе си).

Откритието, което този стих ми подари закотвих в себе си завинаги и себе си закотвих в него – вечно! Това беше моята първа Вяра, това ще бъде и моята последна Вяра. ТОВА е моята единствена Вяра, която прегръщам в най-дълбоко преклонение пред нейнито великолепие от красота и истинност!!! Това беше стихът, който буквално ме спаси, и то изцяло – от всички кошмарни състояния на увредената ми душа и най-вече от пагубващото ме усещане за грях, от непоносимата болка на усещането за разрив между мен и Бог. Най-после намерих изход и смисъл. Вярата, че не аз, а Той живее в мене ми донесе покоя на слятостта, на мира, на това, че всичко вече е наред, заедно сме, нищо не застава помежду ни. 10 години по-късно, когато Жоржан и Уини инвазивно нахлуха в живота ми, тези думи ме завладяха вече в пълния им блясък от Прозрение, заедно с още стотици стихове, които чертаят детайлите на Божието дело чрез Месия – всички Негови отпечатъци, оставени на нас, детективите на най-големият случай на всички времена – Кръста.

Доста дълго предисловие към отговора на въпроса „Защо точно Римляни и защо точно Евреи“. Но възможно най-кратко: същината на Откровението на Кръста се състои в три думи: съразпнат, съпогребан, съвъзкресен. Това Откровение намира своите най-дълбоки корени в 6, 7 и 8-ма глава на Римляни. И тъй като то се занимава с делото на Месия, какво по-месиянско послание от Евреи? Кръста – в Римляни, Месия в Евреи. Аз съм привлечена от това: от същината, глобалния поглед, реалния мащаб. Тях намерих единствено в Месия и Неговото дело на Кръста.

Но защо с тази пунктуация: Римляни-Евреи?

Заради взаимообвързаността.

Римляните са символ на невярващи, езичници, грешници = никаква комуникация с Бог. Евреите са символ на вярващи, божий народ, праведни = комуникация с Бог. Делото на Месия е уникално именно с това, че не поставя в центъра човек – какво той прави спрямо Бог, а поставя в центъра Бог – какво Той е направил спрямо човек. Това е концептуалната разлика между християнството и религията. Христос не принадлежи само на Израел (вярващите, божия народ, праведните), но на всички нации, на всеки отделен човек – Месия събра в Себе Си цялото човечество! Позовавайки се на този факт, виждам римляните (невярващи, езичници, грешници) с достъп до комуникация със Бог, на една различна от тяхното лично отношение към Бог база – виждам Бог осъществяващ комуникация спрямо тях. Пътят е отворен. Връзката възможна. И какво се получава – един прекрасен, един божествено замислен и реализиран мьобиус:

римляни = комуникация с Бог, така както евреи = на комуникация с Бог.

„Прецедентно! Скандално! Абсурдно!“ – гениално!!!

Поради специфичната нароченост на „наопаки“ дизайна на книгата, обърнато обратно заглавието може да се чете и като „Евреи-Римляни“. В този случай „Евреи-Римляни“ сочи към корените на евреите, към това, че преди да бъдат евреи (вярващи, божий народ, праведни), преди Бог да ги направи собственоръчно такива, те, в лицето на своя баща Аврам, по-късно направен от Бог Авраам, са били невярващи, езичници, грешници = липса на комуникация с Бог. И тук е разковничето на всичко. Тук е отговорът на основния въпрос, който книгата разглежда: „Кой осъществи комуникацията?“. Отговорът е безкрайно еднозначен: БОГ, разбира се! Той прави езичника Аврам бащата на божия народ – Авраам. Той идва при него и му вдъхва Вяра, правейки го по този начин вярващ. Бог, и само Бог, осъществява комуникацията с човек. Разбира се, човек също откликва на това. Но тук фокусирам първопричини, не реакции.

Начинът по който Бог изявява Себе Си във взаимоотношенията си с Авраам е най-голямата табела към делото на Месия. Той е показнò на Кръста. Той е гигантски дисплей на взаимоотношенията ни с Бог. Той е най-съкровеното разкриване на Личността на Бог и Неговото бездънно, повече от сакрално отношние спрямо нас.

Римляни-Евреи и Евреи-Римляни, точно с тази пунктуация и точно с този „наопаки“ дизайн с неговото многозначително завъртане във мьобиус, защото нито римляните, нито евреите са от значение, но това тиренце между тях, в което Бог е. Той е смисълът. Той е комуникацията. Той е трансформаторът. Той е мостът от единия до другия Свят. Той е главното действащо лице! Виждайки нещата от тази переспектива, стигнах до извода, че никой никога не е бил упълномощаван да слага определението „римлянин“ или „евреин“ на когото и да е. Никой не бива да определя дори себе си за един от тях. Никой не бива да поставя себе си на мястото на добрия или лошия разбойник от двете страни на Разпнатия. Но всички ние сме били призовани да видим себе си посредата – в Месия. Той е нашата извечна локация. Той ни прави каквито сме. Римляни и евреи, поне докато измерваме нещата с единиците на времето, винаги ще имат своята взаимообвързаност, ще имат своята история напред, назад. Стоейки извън определенията на времето, в неговия цялостен контекст, какъвто е Вечността, обаче, няма начин да не видим как тя безапелативно поставя не само между римляни и евреи, но между всички, своето приравнително тире.

Прибягването до „наопаки“ дизайна не е само заради пунктуацията, чийто смисъл си играе с това заглавието да не е едно и също, а да се върти. Има още две причини за това, както и за кавичките в „наопаки“.

Ако някой все още не е забелязал, в което крайно се съмнявам, светът ни е тотално наопаки. Но интересното и най-вече успокояващото в случая е, че той е бил проектиран като такъв – наопачен, дефектен, по дизайн. Другата причина е колкото забавна, толкова и сериозна. Понякога мозъкът ни се нуждае от прилив на кръв и заставаме на челна стойка. И буквално, и не само, ние хората наистина много, ама много се нуждаем да застанем „наопаки“, за да видим Лицето.

В заключение на този получил се неочаквано обширен предговор, искам да призная и причината, и повода да събера достатъчно смелост да се реша най-после, след толкова години, да публикувам не само Римляни-Евреи, но и всичко, което съм писала. Преди да ги споделя, искам да подчертая, че ще говоря за причина и повод от контекста на времето. Но в мен живее абсолютно непоклатимият Отговор, който ми носи съвършен мир и блаженство дори посред ужаса.

Причината е един проблем от световен мащаб. А поводът е болката, която този проблем ми причинява до степен на непоносимост. Причината е в това, че фокусът на съвременното масово „християнство“ е генерално изместен от неговото изконно значение и смисъл. В неговия център вместо Бог и това, което Той направи спрямо човек, стои човекът и това, какво той се мъчи да прави спрямо Бог. Религията е на мястото на Взаимоотношението. Доктрините ампутират Откровението. Теорията, изопачена до безкрай, препарирана прилежно, за да изглежда като жива, виси, окачена на стената, като скъп трофей, безличностно скована, по мъртвешки няма! Този е глобалният проблем, който ме тормози от години с една превърнала се в хронична болка, причинена от фаталния рикошет, който този глобален проблем продължава да произвежда в душите на безценните човешки същества. Този рикошет прострелва в главата човека, който поради девалвацията на християнството, никога няма да посегне към него, за да добави стойност на живота си. Той прострелва право в сърцето хората, които се наричат християни, но за съжаление, „животът“ им е с нищо по-различен от „живота“ на простреляните в главата. И двата типа хора усещам носещи се безтегловно в бездна от неопределеност, празни от Всичко, пълни с нищо, крещейки нямо като писъка на абортиращото се дете – онзи ужасен безгласен писък, който издава разкривеното му личице и зейналата му уста, докато го режат на парчета преди да го изхвърлят в кофата за смет. Излизайки от символиката (*използвам символиката на немия писък да опиша това, което аз виждам като състояние на хората без реални, ежедневни, горещи взаимоотношения с оригинала за Бог. Но немият писък  никак не е символичен. Той е документиран филмово. Точно това, което описвам, се случва по време на аборт.) и конкретизирайки тези безкрайно чупливи, но същевременно и безкрайно силни (що се отнася до сила за понасяне на страдание) човешки души, се усмихвам предчувствайки, че може би те ще бъдат онези, с които ще се гушнем за една дъъълга, топла, истинска прегъръдка някъде по страниците тук.

Има и едни други хора, които бяха последната капка преляла чашата на моя праг на болка. Те са моя повод. Тях аз обичам повече от семейство! Те не са простреляни. В съзнание са. Могат да ходят, говорят и действат. Те са добре обучен медицински персонал. Работят в болница. Изглеждат живи. Но дори не подозират, че страдат от духовна левкемия. Тези безценни преданни души се нуждаят от спешна трансплантация на стволови клетки от най-близкия роднина – нашият Създател.

В контекста на този покъртителен сюжет, смятам за безкрайно навременна появата на книги, като тази, които да разширят диапазона на вътрешното ни зрение. Смятам, че всички ние имаме първостепенната нужда от откровения, които да трансформират от периферно в основно именно това наше вътрешно зрение, и не само да го трансформират, но да го направят зрение на 360°. Всички ние сме крайно зависими от развитието на нашата духовна интелигентност като основа за развитието на останалите три, за да може животът ни тук, в този несъвършен, погледнат от една гледна точка, но от друга, все пак чудесен за съзидателност свят, да остави алената диря на едно пълнокръвно, изпълнено с извечен смисъл не просто съществуване, а Живеене. Ние се нуждаем не толкова от книги, а от Отношение, което да насочи погледа ни към пулсиращия Живот на оригинала за Бог. Уверена съм, че Самият Той тук ни прави този безценен подарък.

И ето, че пристигнах там, откъдето тръгва всичко. Пристигнах в копнежа. Копнежът не е нужда. О, не! Той е имане и въпреки това искане на още. Той е най-сладката, максималната задоволеност, която ни прави ненаситни за още и още от нея.

Всичко е копнеж. Божият по нас. Нашият по Бога. Моят по останалите единородни, към които протягам Вярата си в най-ласкавата, най-нежната прегръдка. Да, не мога и не смятам за нужно да крия емпатията, разгаряща ме за влияние, за притегляне към. Този копнеж е душата на всяко едно авторство. Такава е душата и на моето – мека, топла и уютна. Надявам се да я откриете такава. И нещо повече – да се „докоснем“ там, където сме съединени.

05.2014, от борда на „VALENTIA“

***

римляни

животът се живее на четири очи със Бог, на четири очи се и предава

из 8-ма глава

Небето не е толова далеч, колкото си мислят хората. То е по-близо до нас, отколкото е кожата ни. Представихте ли си го къде е? Ние сме в Небето и то е в нас. Така стоят нещата. Няма разстояние. Затова когато понякога не можем да намерим думи да Му обясним колко много значи Той за нас, колко много Го обичаме и как силно Го желаем, от устите ни излизат вопли от Любов, някакви небесни думи, нежни викове, писъци от щастие, триумфални възгласи, крясъци от радост, истерии от споделено притежание или тихи стенещи въздишки от изтощителната за телата ни интензивност на преживяните екстази.

²⁷Знаете ли как растем ние? Как зрее и натежава плода, който представлява нашата духовна личност? Ето как: когато сме поставени под наситеното влияние на Духа, който циркулира в нас. Той  захранва всяка клетка от новото ни духовно естество с една единствена субстанция – кръвта от кръста. Само чрез редовната циркулация на тази кръв по нашите духовни вени, ние биваме духовно здрави, функционални и развиващи се. Духът на Бог е тази кръв. Той отваря очите и ушите на човешкия ни дух за невижданите и нечуваните тайни на Бога. Той ни прави очевидци на всичко, което Бог е правил, прави и ще прави. Той натрупва в нас духовна мощ, която да използваме по предназначение, диктувано от Него. Той е началото и безкрая на нашите взаимоотношения с Бога. Той, Духът, познава и говори само Истината, цялата и единствената Истина – Исус Месията и Неговия кръст! Той или Тя – нали е Дъх, като Жена.

²⁸Тази Земя е ставала свидетел на безбройни извращения. Тази Земя пази в сандъка на тавана си всяка човешка история, всяка една от безброите изпепелени съдби, живяли някога по нея. Когато ти се роди и след като ти умреш на нея, тя е все там, на своето си място и си се въртииии, въртиии… Но имаше Някой, който стъпи на нея по различен начин. Имаше Един, който си тръгна намигващ на всичката ѝ гравитация по още по-особен начин. Говоря за родения от Бог, без никакъв човешки ген във Себе Си, родения в човешко тяло Исус, не само от Назарет, но най-вече от Небето. Говоря за Месията, същият този Исус, който бе погребан мъртъв, но възкръсна и се възнесе пред очите на повече от 500 свидетели директно към Небето, където Го прие Баща Му – Бог, Всевечният. Той изпълни съвършено Божието най-главно, пред-предисторическо намерение – Спасението на Човека. След брилянтния завършек на това гигантско дело, след това безпрецедентно заявление на отношението Му към нас, хората,  ние, които Го познаваме сме повече от сигурни, че каквито и събития да се изпречат на пътя ни, ще преминем през тях не с наведена глава, а с високо вдигнати към Бог ръце, лице, сърце – хвалещи и благодарящи, пълни с ентусиазъм да посрещнем всичките там някакви си „обстоятелства“, преливащи от супермощната енергия на Духа във нас. Всеки тест в живота ни доказва съвършеността на Вярата, положена от Бог в човешкото ни естество. Понякога оставаме на четири очи само с Неговата добрина, всичко друго е потопено от нестихващите ужаси наоколо. Но не е ли това „само“ предостатъчно за нас?! Затова във всичко, винаги и всякога, насред най-есенциалните за човешката душа трагедии, ние, родените от Бог недосегаеми, не спираме да пеем във дует с Баща си:

„Любовния Ти ураган отнесе моя покрив.“

„Да, дааа… Но винаги Сме двамата – ла, лааа…“

***

евреи

всеки човек си има Баща

из финалната 13-та глава

²⁰Подпечатвам ви завинаги с Благословението:

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г   С л я т и я

– който на Кръста се сля с човека

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г   С в я т и я

– който с Кръвта Си унищожи разделящия ни от Него грях

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г   Е к з е к у т о р а

– който чрез смъртта си екзекутира човечеството сраснато с греха

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г  С ъ д и я т а

– чиято Кръв сключи с цялото човечество Вечен Завет на съединение със Бог

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г   Възкресения

– който върна на човека ОРИГИНАЛНИЯ му вид бого-Човек

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г  Б а щ а т а

– който ни роди от Себе Си – всеки човек си има Баща…

²¹Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г   С ъ в ъ р ш е н и я

– който ни е създал съвършени като Себе Си

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г  О б и т а т е л я

– който избра нас за адрес на постоянното си местожитество

Б л а г о с л а в я м   в и  с   Б О Г  З а в ъ р ш и т е л я

– който докрай е завършил цялата си Воля за нас

Б л а г о с л о в и х   в и  с   Б О Г  М Е С И Я Т А !!!

0