Спомням си как им се обясних една красива вечер на кърмата. Нощта беше леко рошава от вятъра, видимо неуравновесена, под влиянието на току-приключилия концерт, бързаща да си изкаже всичко, всичко – нали е вече влюбена. Да, наистина се влюбих в тези тримката.
Правейки своя скромен анализ на това как ги виждам като музиканти, ги охарактеризирах така:
Пианистът – съвършен като машина, всеки път.
Алиса, цигуларката – гениалното женско начало, без което музиката щеше да е само ноти.
Артьом, цигуларят – отличния музикант.
Саша, виолончелистът – душата на квинтета. Без неговата усмивка, красива повече и от Живота, щеше да е мъртво.
Анна, виолистката – посветена, ще постигне.
Така се смяха, казаха: „Как точно!“ И оттогава си ги чувствах най-най-родни. И те мен. Ето това е трагедията в любовта между приятели на кораб – когато знаеш, че ги имаш само за определено време. После, може би да, може би не, всъщност от нас зависи. Но с хора като тях, мисля, че ще обърна света, за да ги усещам пак до себе си. Не може да останем разделени, невъзможно е след толкова спомени. И да, можеш да имаш спомени с всеки и всичко. Но не те са, които ни свързват. А онази деликатност на тушето, с което пипнаха душата ми. Това беше… бездумно. Само плача, плача… Наистина за хора като тях не може да не плачеш от почуда как така са ти се случили.
Обещахме си да спретнем бароков оркестър у дома, в къщата ни на Албена, на зелената поляна. Аз на клавесина, те със инструментите си, Ники на блок флейтата, ще намерим някой и за лютнята и за обоя. Ще си прекарваме вечери, след вечери на свещи и фенери в „Тайната градина“, при водопада с шадравана с водни лилии.
Наистина в хората, принадлежащи на т.нар. славянство, но особено в руснаците и украинците, когато са с ненакърнено от злото генетично наследство, намирам, че на ДНК ниво са по кадифеному деликатни и изящни. Затова и всичко, което правят е с този по котешки нежен отпечатък. Те са като звук от струнен инструмент, така трептят и резонират в корпуса. Душите им са плътни и прозрачни едновременно. Можеш да преминеш през тях като през холограма, но бивайки в тях, ще ги усетиш, ще затрептиш от тази свръхвълна, която са, не можеш да останеш празен откъм звук. Те са като мед, разтворен в ароматен чай. Като ваниловия крем за хлебен пудинг. Като топка сладолед за резенчето пай. Те са дълбочината на цвета и светлината от платното. Те са партитура, написана любовно от гений, който не е бързал.
Саша направи една от най-хубавите ми снимки – улови ме във въздуха, скачаща. За него пиша повече в публикацията ми от Пуерто Рико – тази с трите разходки за един ден. А Артьом и Алиска ми подариха най-красивото плажуване на Half Moon Cay. Мисля, че никога няма да успея да намеря думи за това, което са те тримата. Не е и нужно. Но все пак, вижте описанието на албума ми с Алиса и Артьом. Ето как ги обрисувах там набързо:
„Халф Муун Кей, Бахами
Алиска и Артьом ми подариха няколко незабравими часа заедно. Взеха ме със тях на плажа. Носеха колонка и докато се припичахме, слушахме барокова музика. Лежахме със затворени очи. По някое си време аз си ги отворих и погледнах към Алиса. Видях сълза да се стича по лицето ѝ. Плачеше от красота. От красотата на музиката, която ни обливаше отвътре.
Вижте. Те са професионални цигулари. Правят музика откакто се помнят – всеки ден, часове наред, без ваканция или почивка. Но това, което видях беше любов. Свръх повече от обикновения професионализъм. Това е и дълбока проницателност към най-фините нива на естетизъм, за който малко имат сетива. Това е нещото, което кара и Артьомчик дори когато е на плаж, да се потапя със затворени очи в тайнството Барок. Представяте ли си картинката? Три човечета се намират на плажа мечта. И вместо да са заинтриговани от него, те са се вглъбили в нещо друго. Лежат си на шезлонгите, мълчат и слушат прелестни звуци от епохи назад, от небета преди.
Беше 8 сутринта на Half Moon Cay. Само, който е бил там, когато деня си облича банските, може да ме разбере.
Аз го преживях. Благодаря ти, Нике! Благодаря ти, Боже! Целувки и за двамата! Алиска, Артьома, вам тоже „Спосибо!“.
0