Най-моето място.

Тихата душа на градчето, с неговата поетична интимност, ласката на безбройните детайлчета, ниската светлина, разливаща меда си по кахлените тротоари, керемидените покриви и варосаните фасади, с припадащи от балкончетата им цветя, погледите на местните какаови и кокосовите им усмивки, дамата от магазинчето за артистични сувенири, рибарския кей, блестящ от люспи като на русалки, плясъка на Солената по него – всички тези до един попили в снимките, предават усещането ми от Авалон екзактно, както ми се случи – целувка по вътрешното на дланта ми.

Това място е съзададено за любене. То е идеално за кроткия живот на старци, за страстния на млади. То е перфектно бягство от кухото дрънчене на прехвалените ситита. Тук подкарваш лодката си в залива, изпращаш деня от оранжевите плажове, пиеш късната си чаша вино, леко олюлявайки се като палмите и музиката… Тук ще прихванеш къдрав смях, като косите на дечурлигата по колелетата. Тук е място на естественото удоволствие от това, че си човек. Тук най-после ще се нарeчеш такъв. Не случайно богаташите от отсрещния LA са изкупили и този рай. Вилите, именията им, не са за простосмъртни, за милиони са. Но безценността на острова не е във нищо бляскаво, а в закътаната автентичност. Хората, които разбират от висок лукс, са се погрижили добре за него, оставяйки го сам по себе си.

Прекарах повече от 3 часа самичка в бавно опиянение от всичко, до което се докосна погледа ми. Създадох си спомени – едни от най-красивите ми по този огромен свят, пълен с какви ли не пречудни, като това, местенца за вечно щастливеене. И не се поддадох на тъгата, че Ники не е с мен. На вахта е, от 18. Той гради нашето местенце – на южния Албенски хълм. Това му носи повече удовлетворение от която и да е разходка, познавам го.

Крачих си омаяно усмихната, срещах приятели от кораба. Сбогувах се с Норбърт и Атила – най-скромните човеци на света. Те са новото „Адажио“, дует унгарски цигани, гениални извън всякаква представа за това. Винаги са облечени като от кутия. Ниските им бради и прически са като току-що излезли от прочута бръснарница. Още два дена и си тръгват – в Сан Диего. Там слиза и BBKing’s бенда. Ървин, тромпетистът им, пак беше насреща ми широко разтворил ръце за голяма, мечешки пухкава прегръдка. Помолих го да издивеят и тази вечер, като снощи, а той ми каза, че са били смъмрени от бенд-лидера си, че са се държали като на парти, а не като на работа. Що за човек ще каже на музиканти, че са „на работа“?! За нас всяко свирене е парти! И колкото по-горещо е то, толкова по-добре. Но явно динозаврите са още живи. Разделихме се с шоколадовия Ървин благославяйки се един друг, държейки се за ръце. Хубаво е да намериш човек, който те е заобичал и не спира да ти го показва по най-чистия и мил начин.

Точно когато нощта започна да излива синята си боичка и да премрежва погледа ми, в далечината зърнах Мърси и Сантоши с още няколко момичета от SPA. Изчаках ги да дойдат и се завъртях с тях в обратна посока за още от острова. Отиваха към другия плаж. Поизпратих ги до някъде, колкото да се насмеем по момичешки и да се наснимаме. Но ми се искаше да се върна на усещането си да съм тук сама – то ми беше пиковото удоволствие. Оставих ги на техните си веселии. 

По обратния път целувах Авалон по всичките му еротични местенца, които ми показа на идване. Целувах го като за „до скоро“. Катамаранът ни ще стои така чудесно нарисуван в тази картичка от сън, която съм изпратила до себе си с това написано на нея: „Мечта? Не, ето ме във нея!“

виж снимките тук