САН ХУАН, ПУЕРТО РИКО

3 разходки = 9 часа хойкане.

Първата с любимчи. Пак за куфар, никога не се събираме в тези, с които сме тръгнали. И разбира се – да се почерпим с чийз кейкчето трепач – няма равно никъде, най-върховното е тук.

Втората разходка беше супер изненадата. Разказвам.

Мечта ми е да съм близка с BBKing’s-овете, но нали в очите ми са големите селебритита, много-много не им се навирам – караме я на бързи прегръдки, някое и друго разговорче, смешки и закачки всеки път, като се видим по кораба или навън, и то е то. По принцип се бях уговорила да си прекарам следобеда с украинците от квинтета, да си вземем довиждане, че си тръгват след края на круиза. Обаче, не щеш ли, те се разпръснали във вси посоки по тоя ми ти Сан Хуан и само най-верният ми Саша (виолончелистът) ни чакаше да се върнем, да се преоблека и да ме поеме от Ники за следващата ми разходка. С него обаче бяха… та-даааааа: певицата и барабаниста на BBKing’s бенда! Заедно сме щяли да се мотаме. ОМG! Пак съм в киното, Исусе! Бам обратно в Чийз Кейк Факторито. Там 2 часа бъра-бъра. Ох, най-страхотните персони! Казвам ви, безумно влюбена съм в тях! Потомствени християни, с ново, свежо и любящо = проникнивено отношение към света, Бог и хората. Едно на ръка, че са потресаващи музиканти, от които всяка вечер избухвам в неконтролируеми истерии, но се оказа, че момичето също като мен: пише! Насърчихме се взаимно за проектите ни. Момчето е продуцент и бенд лидер на сегашния състав. Завършил Бъркли – какво повече, ха-ха? Ултра върховна комбинация от свобода, любов и истина в едно – и двамата. Влюбването беше подлудяващо взаимно – откачихме! Остават завинаги на топ-позиции в списъка ми с най-любимите за мен човечета.

Оставихме ги на кораба, че започваха работа в 20:30, а ние със Сашата, нали не ни свърташе да се прибираме толкова рано, хайде пак – обратно из дебрите на нощен Сан Хуан. Това вече беше 100% „в киното“! „Before Sunrise“ без любовната история, разбира се – той си има своята, аз моята.

Майката на Саша е балерина. Отраснал в театъра. Живее в Киев. Той и Алиска, която ще видите на черно-бялата снимка са просто… гениални! Артьом (от същата снимка) е невероятен цигулар и човек. Възхищавам му се най-безкрайно! Денис, пианистът, е като машина – свири съвършено всеки път, всеки тон! За нюансировката му вътре в пианисимите мога да напиша ода. Аничка, виолистката им, е медът в чашата им с чай. Думите за музиката им, ако трябва да намеря такива, биха били тотално излишни, неспособни, по-добре да замълчат. Толквоа се радвам за случайната ни среща, докато се разхождах с BBKing’s-овете на крепостта (в далечината под нея се вижда бедняшкия квартал с шарените къщи, където е сниман клипа на до болка познатия на всички земни жители „Деспасито“). Едно американско семейство пасажери от нашия кораб, които пътуват със своята украинска приятелка, живееща в Нова Зеландия, ни спряха да поздравят квинтета и двамата от BBKing’s бенда. А те скромни, скромни. Даже се притесняват, като ги поздравяват за таланта им.

Изобщо, едно нещо разбрах за хората по отношение на тяхното самочувствие спрямо произхода им. Всички сме от някой „Добрич“ и всички сме „Алиса в страната на Чудесата“, когато попаднем в „големия свят“. Тези, обаче, които постоят по-дългичко извън гнездото си, разбират, че няма такова нещо като голям свят. Има необикновено „обикновени“ хоренца, които съставляваме голямото ни човешко семейство. В края на краищата, всички сме един вид провинциалисти в тази огромна и пак толкова провинциална спрямо Вселената Галактика на Млечко. Млечничка е тя, ха-ха, бебешорскина такава! И се чудя как така продължавам и продължавам да виждам, дори безкрайно надарени и успели хора да виждат себе си малки, а другите като „голямата работа“, въпреки че и те самите са повече от наистина голяма работа. Хора, които идват от дълбоката американска провинция, също имат този „мъничък, от никъде съм“-комплекс. А пък са гиганти! Даже и другите, които са от не знам си кой американски мегаполис, от не знам си кой арт-колеж, преборили се с конкуренция от хиляди, за да извоюват право да работят тук, са в този тип мислене „голямо-малко“. Може би е време да попроменим нещата и да започнем да мислим и за себе си с почит, каквато отдаваме на другите, независимо дали сме от Добрич, Киев, Бостън, Далас, Одеса, Ню Орлиънс, Зимбабве, ЮАР, Индонезия, Китай, Колумбия или Ямайка. Затова винаги се насърчаваме един друг да изпълняваме своята си лична мисия – онова, което ни гори отвътре, да живеем във мечтата (не само да я дъвчем), да предаваме нататък и да останем свързани, за да се радваме заедно на всичко, в което животът ни ще се задвижи. И не движението е важното дори, а онова „Обичам те! Ще ми липсваш! Ще се чуваме!“, с което нежно се разделяме, оставайки бордните си карти и прекрачвайки извън кораба с куфарите, тежки не заради багажа, а от преживяното. Всички ще прекрачим не само кораба един ден, а чак Оттатък. Иска ми се да го направим предварително прескочили себе си, предварително прескочили и този смешен свят. 

виж снимките тук

1
(Прегледи 57, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..