АНТОНИКА ШАНЕЛ, САЩ

– идеалът ми за жена в миниятюрен размер. Има чертите на мулатка, но цветът ѝ не е горещ шоколад, а мляко с какао – самата мекота и деликатност! С къса, черна, блестяща от жизненост коса, обръсната над ушите, с голям заметнат настрани перчем. Лицето ѝ е абсолютно съвършено – големи тъмно зелени, но топли очи, нежни тънки вежди, най-чипото, но не тумбесто, а изящно слабичко носле, устните череши – огромни и прекрасни – с ярко подчертан контур за абсолютния припадък. Скули, чело, брадичка, шия, Господи – умираш. А от там надолу – възкръсваш, само за да умираш с всеки следващ поглед. И пак възкръсваш и умираш, възкръсваш и умираш, докато я гледаш – непрестанно. След всичко преживяно не знаеш вече кой си. Станал си свидетел на чудото „Жена“ и не искаш да бъдеш никой друг, освен неин зрител за вечности след вечности.

Сега не чак толкова превъзнесено 😉 Антоника е просто безкрайно красиво, модерно изискано момиче в своите 40, но поради д-р Изабел, поправителката на издайни бръчки, пак на 20. Беше най-добре облечената жена на кораба. Вкусът ѝ е висок и като класа, и като възможности. Това, което леко се разминава с моя вътрешен идеал е крайността ѝ по отношение на „Успеха“! Стаята ѝ беше негов олтар. А тя самата – негова икона. Имахме не малко вечèри на 4 очи в Тamarind, в Canaletto, десетки на по пица с чаша вино на кърмата – достатъчно време да изкажем всеки своето си най-вътрешно. Аз съм фанатик на тема лично пространство и съдба, защото съм крайно наясно с това, че „животът на четири очи се живее, на четири очи се и предава“ (както писах вече не знам къде). Между Бог и човек никога не бива да застава никой.  Затова уважавам опита на всеки, но не всеки опит е по вкуса ми. За съжаление, умът е нашето лице за този свят, това с което хората ни идентифицират, а за още по-голямо съжаление – и ние себе си.  И именно заради това е толкова важно от какво е моделиран. Наистина не бива да приемаме всяко нещо за чиста монета. Най-добре е нещата да се изпитват. Да се разглеждат от всички страни, не да се гълтат на гладно. Най-важното нещо за един ум е да се предаде на Духа на Създателя си очи в очи, присъствие в присъствие. Не чрез книги, не чрез букви, догми, теологии. Ние имаме духовен ум, духовни чувства, духовна воля, не само душевни такива. Според мен най-сигурното е да се доверим на тях. Но първо трябва да ги пуснем да заработят. Да светнем, да пуснем тока, да натиснем копчето и да се чуе звука от проработването им. За мен това стана в моите си разговори с Бог. Пет години насаме, всяка сутрин търсене и намиране, очакване и получаване, докато не засвятка „фабриката“ ми и не започна да произвежда. 28 години най-съзнателно съм с Бог. И всеки ден от тях съм в непрестанна зависимост от Неговото проявление в моето вътрешно пространство. Не мога да живея иначе. Губя се. Срещнах и други хора, подобни на Антоника – модели на популярната бизнес и езотерична „литература“. Прочетох няколко от тези книги само за да се уверя, че не са моето нещо. Ще бъда максимално честна – намирам съвремените учения за пластмасови. Няма го кристала вече. Шампанското се пие с отношение за кока кола. Защо…?!

Започнах с това, което ме разграничава от Антоника. Знаете ме, искам всичко да ми е чисто, подредено, осмислено. Такава съм. Но аз никога не разглеждам човека до мен едностранно. Преди всичко гледам за „обикновената“ доброта, носи ли я или е осакатен от нея. За щастие, Антоника беше най-милия човек! И като приятел, и като лекар, във всяко свое проявление беше повече от мила. А това, с което е обдарена, според мен е способността ѝ да вдъхновява. Тя е невероятен професионалист – гледах нейни презентации. Родена е да говори на хиляди, да владее аудиторията и да я зарежда със своята абсолютна убеденост за посоката. Тя е влюбена в китайската медицина и се е отдала на това да я пропагандира. Искрено иска и помага на хората в това да бъдат здрави и щастливи. Антоника много ме цени, усещах това не само в думите ѝ, но и в отношението ѝ. Въпреки ужасния английски, който придобивах в присъствието ѝ, следеше всяка моя дума и я попиваше като в прегръдка. А що се отнася до акопунктурата, която ми приложи, тя ме изпрати в една далечна галактика, където хората нямат тела – само наслада. Това е най-прекрасното усещане за тялото ми, което съм имала досега – то да изчезне! Да, това се случваше на всяка 5 секунда от поставянето на иглите. Изпадах в състояние, за което думите не могат да говорят. После спях по 24 часа непробудно. Резултатът все още не е дошъл. Но това няма значение. Има неща, които само Бог може да направи. Аз не отивах за резултата, а за преживяването. Имам чувството, че се пристрастих. Затова след 4 месеца 3 пъти седмично, реших да спра.

Последната ми среща с Антоника беше толкова нежничка, че чак пухкава. Като плюшено меченце. Гальовно ме изпрати с нейните незабравимо топли очи, помаха ми и се върна обратно в легълцето си да си доспи. Оставих я на нейната чиста вяра и радост от това да прави хората щастливи, пък било и то „успешни“. Всеки влага различен смисъл в тази дума. Сигурна съм, че нейният е чист. Просто аз имам неприязън към нечистия смисъл на това, което масово се нарича „успех“, затова така пресилено му реагирам. Но в Антоника видях нещо, което може би е ядката ѝ, с това искам да я свързвам. В нея има една течаща река и тя се носи по нея без съпротивление. Мисля, че тази река знае къде да я отведе. И мисля, че липсата на съпротивление е това, което прави Антоника най-красива. Тази нейна отдаденост на полета по водата… Обичам те, мила! Ти си неземна, колкото и земно да те прочетох на първото си четене. Но не си. Аз те видях.

О, щях да забравя. На всичкото отгоре моята сладка приятелка свири на китара и на уколеле (има своя наследствена къща на Хаваи) и пише песни. Обича да седи с кръстосани крака на плажа, самичка, и да пее на събуждащия се Океан. Всяка сутрин става в 5. Прави йогата си, медитира, пее и чак тогава започва деня си с хората. Това ми харесва. Много. Този вътрешен живот, който си е нейният, който я насища. Каза ми, че това не е последната ни среща, затова не се сбогува. Иска да направим общество от щастливи хора на Хаваи и просто да си прекарваме чудесно там. Аз имах едно такова видение преди десетина години – как седя на полегнало на пясъка дърво, до мене още хора, пред нас океана и говорим за красивото „оттатък“, което всъщност е във нас. Наслаждавахме се. И знаех, че сме на Хаваи. Дали ще бъде, не е важно. Ние сме „бъденето“. Честно, оперирана съм от стремежи. Което е голяма свобода.

0
(Прегледи 64, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..