Труди е от Джамайка, а Прити от Йоханесбург, ЮАР. Постоянно си сменят перуките – имат най-различни, от истински коси. Всеки ден са дегизирани в нов образ, едва ги разпознавам. И двете са християнки. Труди е разведена майка на 4 деца. Прити е необвързана. С тях лудеем най-редовно в BBKing’s. И постоянно се хранехме заедно. Не само с двете, но и с цялата компания от SPA-то. Само да ги гледам и да ги слушам, ми стигаше. Не мога да предам какво е това 10 и косур момичета (индийки, индонезийки, филипинки, африканки, имаше и една сладка германка измежду тях) да си хапват в кратките паузи на дългия си 12-часов работен ден и да разтоварват кикотейки се за какво ли не. Само жестовете им да гледаш, акцентите, мимиките, зъбите им, разтворени в гръмогласен смях и езичетата им вътре подскачат, подскачат. Все им беше студено, все ми вземаха жилетката да се постоплят. Или как си ядат от чиниите, с чуждата вилица направо. Пият си от чашите. Като ги питам не им ли е странно да правят така, ми казват: „Не, разбира се, тя ми е като сестра.“ После се прегръщат през рамо и се затътрят към стаите си за 20 минути спане преди последните им оставащи часове работа. Редовно им носех я пържено пиле с ориз, я плодове до каютите, защото съм пътник и ми е позволено да изнасям храна от LIDO, но на на тях не им дават. А всеки иска да си хапне след работа преди да заспи. Тогава пък LIDO e затворен. И така, с каквото можех, им помагах. Но най-много те на мен. Да гледам през тях директно в световете им – там, където е дома им, където и които са те, истинските, не работничките – това ми е не-о-пи-су-е-мо ценното. 

Прити имаше навика да ходи гола голеничка в стаята си и изобщо да не се притеснява от това в присъствието на момичета. Аз не обичам да гледам голи хора, пък били те и момичета. Затова си гледах в краката, докато се преобличаше. Естествено няма начин да не видиш гол човек, пък дори и да е за части от секундата, докато си отместваш погледа. Тя има избезумително тяло в цвят на черен шоколад. Бог да е на помощ на мъжа ѝ, като я види за първи път. Сигурно ще забрави как се казва. На леглото на Прити има купчинка с християнски книги, а в телефона ѝ християнска музика. Тя е ревностна вярваща, и точно толкова и светска в добрия смисъл на думата, което е много сладко, според мен. Пуска ми музика от църквата им в Йоханесбург, страшно професионално направена. Църквата ѝ наброява едни ми ти там 150 000 човека. Идват от всички части на страната и от съседни страни. Лудостта на черните ми е като десерт, затова едни от най-любимите ми моменти бяха, когато Прити (не гола, разбира се) се разтанцуваше „на Бог“, както обявяваше преди да се закърши. Това африканско нещо е подлудително!!! Тя също има отличен вкус за външния си вид – дрехи, обувки, грим, прически, всичко – отличаваше се. Но не беше сноб, нито роб на дрехите. Веднъж си пазарихме заедно в Сейнт Мартин. Видях колко е чиста в това отношение. Просто пазари без да прави от това голямото преживяване. „О, това ми стои супер, виж, Зори!“ – и си го взема. Хората с хубави тела са толкова лесни да се обличат. Всичко им ходи. Аз имам голям проблем с леките ми диспропорции и това цял живот ми е тежало ужасно. Затова търсенето на подходящи дрехи за тяло като моето ме затормозява. Много рядко ми е удоволствие, когато не щеш ли нещото вземе, че ми застане идеално. Затова много, много не съм по модата. Пък и не само заради това. То си е вродено. Или я имаш, или я нямаш тая краста. Е, прилична съм, но не развихрена.

Като заговорих за диспропорции, да ви кажа за Труди. Това е жена с бразилски тип дупе, но в африкански размер. Ако живеете по белите ширини и не сте пътували много, много по света, не сте виждали такова чудо. А това си е наистина чудо! И вместо да го прикрива, момичето си го е обявило за най-големия си чар и му се наслаждава непрестанно, правейки го център на внимание в облеклото си. Да се побъркаш! Винаги е на токчета, винаги в панталон или тясна рокля.  Бюста балансира отпред в същия размер – падаш.

Шегата настрана. Това, което ме плени в Труди е нежността на нейното огромно сърце. Има едни хора, супер отракани, супер гласовити, редовен център на вселената, но душичката им – мокро птиченеце. Такава е и Труди. Искаше ми се да хвана това птиче и да го целувам, целувам, да му пусна сешоара да го стопля и да му изсуша перушинката лекичко, нежничко, без да го плаша. После да го нахраня, да го напоя, да го гледам как чикчирика веселичко и отлита. Дано да съм направила нещо такова за моята Труди във времето ни заедно. Най-вътрешното ми отношение към нея беше точно такова.

Последната нощ, преди напускането ми на Ню Амстердам, прекарах с тях двете в пералното. Притесняваха се, че може да им откраднат дрехите и си ги пазеха, докато се перат. 2 часа висяхме долу и се хилехме като луди на какво ли не. Беше ни много мъчно, че се разделяме и затова се смеехме. По едно време Труди каза, че отива донякъде за малко, но го каза така, че аз разбрах, че всъщност се прибира да спи и просто не иска да ми каже довиждане, защото тя никога не казва довиждане. Много я болят разделите. Аз ѝ се усмихнах широко и ѝ казах, небрежно „ок“, но я гледах с цялата си любов и тя разбра, че аз разбрах. Страшно се привързахме с тези двечките. Те отначало не можеха да ме разделят, но после се примириха, че ще съм и на двете и се кротнаха. И така си се мъкнехме все заедно. Колко ще ми липсват един Господ знае. Прити ще отлети за Йоханесбург, Труди за Ямайка, аз за България. Няма повече нищо да пиша за тях. Край. Ние сме си.