Марика – ГРУЗИЯ

Марика от Грузия. Това се казва личност! Оле, майко! Гърми, палѝ, святка. Черешово топче. Барутлийка. Атомна централа, да ме питаш. Ама временно затворена. Реагира само срещу адекватна на нейната си мяра от отстрещната страна. За първи път я видях пред асансьорите на Main Deck. Чух я да говори на руски с много твърд акцент. Попитах я откъде е, а тя по навик ми отговори на английски: „Georgia! Not the state, the country.“ После, като се усети, че я питам на руски, смени езика: „Я из Грузии!“ И като каза Грузия, се усмихна толкова широко и красиво, като че ли ме покани да ѝ бъда приятелка завинаги. Така и стана. Уговорихме се да вечеряме и от този ден нататък се обявихме за абсолютно неразделни. Всяка свободна мунута бяхме заедно. Мнооооооого умно момиче. Много, бе. Чак респектира. Обаче, точно толкова и на разположение, не високо стояща. Приема те, прави мигновен контакт. ГОРЕЩА! Истинска! Единствена Марикааааааа!!!

Това момиче е създадено да ти направи уюта! Представям си каква домакиня e. Каква стопанка ще бъде. Нейният дом, ще е окичен с безкраен върволик от гости. Всичките ще ги нахрани и ще ги разсмее, което си е дар. Едно от нещата, за които страшно я уважавам е родолюбието ѝ. В телефона си имаше професионални представителни снимки на грузинските забележителности – и природни, и исторически. Когато заговаряше с някой за Грузия, вадеше телефона си и с нежна гордост му показваше снимка след снимка, като всеки път се възхищаваше, като че ли я вижда за първи път.

Разказа ми и семейната си история. Баба ѝ по бащина линия (германка) е била медицинска сестра по времето на Втората Световна. Когато немците отстъпвали от Съветския Съюз, много от тях дезертирали и останали в Грузия. Така и баба ѝ. Омъжила за грузинец, родила бащата на Марика. Образовали го, станал дипломат. Заемал висок правителствен пост, докато руснаците не нападнали Грузия през 90-те. Тогава Марика била на 8. „Един ден баща ми дойде запъхтян вкъщи, грабна документи, пари, майка ми и мене и без никакви обяснения ни избута през тайния изход от правителственото ни жилище директно в някаква кола. Карахме 3 дена почти без да спрем, докато не стигнахме Германия. Там баба ни прибра у тях. Тя се беше върнала в родината си, за да наследи някакъв имот. Живяхме у нея, докато не навърших 16. После се върнахме в Грузия. Но страната беше толкова ограбена, нищо общо с Грузия от детството ми. Хората мизерстваха. Нямаше работа за никой. Майка ми отиде да си търси хляба по чужбина. Заживя в Италия. Татко си намери работа в Германия. Аз отгледах сестра ми. Научих се да готвя, да пера, да чистя. Всичко сама правех. Сестра ми си остана в Грузия, омъжи се за свястно момче. А мен ме пратиха да уча в Холандия. И ей ме нá на кораба. Реших да видя какво е да работиш тук, пътува ми се. Но няма да забравя, как като ни нападнаха руснаците, изхвърчахме от вкъщи за секунди. Много висши служители на правителството загубиха живота си през онзи ден… Ние оцеляхме.“   

Ето, виждате ли? От китайската революция до нападението на Русия над Грузия и Украйна, през Южноафриканския апартейд – истории да искаш, на кораб ката този. Истории от първа ръка. Както каза Сашата: „Войната с Русия е на 30км от вкъщи! Падат бомби, Зори, хората умират всеки ден! А аз свиря в Lincoln Stage Centre добре аранжирани партитури.“…  Света, целия – от изток, запад, север, юг – събран в ушите ми…

Марика ме покани на сватбата си в Грузия. Каза, че човек не може да умре преди да е видял какво е това грузинска сватба. С типичното си чувство за хумор, добави: „Сега остана само младоженец да намерим!“ Ще го намери тя. И той ще я намери. Такава мома не е за изпущане. „Ух, ка-ка-я тьi хра-са-фи-са!“ – казвам го така насечено и по грузински натъртено, както тя на мен го казваше всеки път, като ме види.

Най-сладкия момент с нея? 7:15 сутринта. Първи сме на Гранд Търк – само двете. Откриваме плажа. Пясъка е още студен. Ние сядаме в шезлонгите с капучино на Старбък и шоколадови мъфини. Водата спи. Синя, нежна. Ние си мълчим и се усмихваме. Денят се събужда. Разгорещява се. Мажим гърбовете. Хора заприиждат, ние си отиваме. В 11 трябва да е на рецепцията и да посреща гости (на немски, руски и английски). Аз се премествам там, където сме се уговорили с Ники, да го чакам след работа и си разглеждам сутрешните селфита с Марика. След малко Ники изгрява до мен. Гушки и целувки, усмивката не слиза от лицето ми. Колко много имам да му разказвам… Моя самостоятелен живот, без него е бъкан от преживявания, в които той няма как да участва, защото или работи, или спи. Но ето в такива няколко часа заедно, когато си лежим един до друг или се реем по водата с новите ни маски за гмуркане (които обхващат цялото лице и можеш да дишаш свободно в тях) – аз се превръщам в радио, което половин час не спира да излъчва програмата си – всички хора, всички срещи, всяко нещенце, което ме е впечатлило – искам да знае и последния детайл, все едно че и той е бил там, все едно че сме били заедно. Никчи е толкооооова търпелив да ме изслушва до край… Като си изкажа вся и всьо, спирам радиото и само се гледкаме, с нашите си погледчета и закачки. Обичам ГООООООООООО!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Ето, хора, дори и разказа ми за Марика завършва с „Обичам ГОООО!!!“ за Ники… Еми, няма оправия!

0
(Прегледи 77, за днес 1)

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Страницата използва Akismet за да редуцира спама. Научете повече какви данни се използват..